— Исках да кажа: колко хубаво щеше да бъде, ако можехме да ви виждаме по-често тук — обясни той.
— Кого би интересувало присъствието ми? — попита момичето тъжно.
— Мен!
Изплаши се, когато чу собствената си дума. Не бе възнамерявал да го каже, но му се беше изплъзнало прекалено бързо. Беше дошло направо от сърцето му.
— Вас? — попита тя, поглеждайки го сериозно в лицето. — Естествено, казвате го само от учтивост.
— Не, не! — отговори той бързо.
— О, вие познавате татко и сте сметнали за любезност да потанцувате с една от дъщерите му.
— Хич не си го мислете. С такива любезности аз не се занимавам. Правя само онова, което ми харесва, и този валс с вас ми доставя удоволствие.
— Защо с мен?
Това не беше кокетиране, за да чуе някой комплимент. Гледаше го толкова сериозно, почти печално, че една фриволност беше напълно немислима.
— Защото тук няма друга, която бих желал да ангажирам — отговори той. — На гърдите си имате един карамфил, фройлайн Вернер. Аз съм голям обожател на карамфилите, но, от друга страна, толкова рядко се сещам за цветя. Аз… аз…
Не можа да изрази молбата. Въпреки това тя взе цветето и каза:
— Иска ви се да го имате? Заповядайте, хер Хаук!
— Но вие сигурно се разделяте неохотно с него?
— Не. Подарявам ви го с удоволствие.
— Защо на мен? Питам точно както вие преди малко.
— Е, защото тук няма друг, на когото бих желала да го подаря. Виждате, че отговорих точно както вие.
Лека усмивка заигра около устните й. Той я забеляза и каза:
— Трябва по-често да се усмихвате така, винаги, постоянно. Но вие, изглежда, сте все сериозна.
— Имам си всички причини да се откажа за дълго в живота от смеха.
Когато танцът свърши, той я отведе при баща й и се върна при оркестъра. Седна тихо и се затвори в себе си. Познаваше Вернер, но съдбата на Лаура му беше напълно неизвестна. По някаква случайност нищо не беше чул за нея. Какво означаваха печалните думи: „Имам си всички причини да се откажа за дълго в живота от смеха“? В един момент погледът му се спря върху камериерката и Йете, които толкова усърдно разговаряха. Внезапно се сети за думите: „Да, представете си оная Вернер в пандиза!“ Прониза го една мисъл. Това можеше да се отнася само за някоя от дъщерите на Вернер. Или тези думи бяха просто случайни и засягаха някоя друга Вернер? Но тогава Хаук забеляза честите гневни, омразни погледи, които двете момичета хвърляха към отворената врата. Това не беше случайност. За какво говореха? Какво имаха предвид?
По време на музиката погледът му се приковаваше повече на разговарящите отколкото на нотите. Видя Хулда да става и да пристъпва към Менерт, когото не познаваше. Размениха си думи. Менерт тръгна, Хулда — също. Но преди това метна на Йете един триумфиращ поглед, който направи особено впечатление на тимпаниста.
Разтревожи се не на шега. Имаше чувството, че ще се случи нещо, което при всички случаи трябва да избегне, само дето не знаеше как. По-късно Менерт отново влезе. Камериерката също се върна. Двамата заговориха помежду си. Той й даде нещо, което тя разгледа. После махна на дебелата аптекарска дъщеря и напусна с нея залата. Беше носила нещо, някакъв немного голям предмет, леко увит в кърпичка. С каква цел? Защо го държеше загърнат, сиреч скрит? И преди да напуснат залата, двете плъзнаха заплашително поглед към отвореното съседно помещение. Хаук го видя съвсем ясно. Вече не го сдържаше на мястото му.
— Я се заеми пак с тимпаните — каза на третия виолинист.
Напусна бързо залата, за да наблюдава двете момичета. Излезе точно навреме. На светлината на газовите фенери ги видя да изчезват зад близкия ъгъл и побърза след тях с намерението да ги следва където и да отидат.
Менерт беше донесъл на камериерката двата пръстена. Когато се отдалечаваше после с Йете, тя не подозираше, че има след себе си наблюдател, който се придържа към сенките на къщите и стъпва възможно по-тихо. Двете достигнаха Алтмаркт от страната, на която се издигаше палатът Хелфенщайн. Недалеч от него се намираше фонтанът с каменния бордюр.
— Горе никъде не гори свещ — отбеляза Хулда. — Значи няма никого.
— Но може в някоя от задните стаи да има някой.
— Не. Много добре познавам порядките. Ще завием зад онзи ъгъл. Портичката е там.
— Няма ли да е по-добре сама да…?
— Не ми и хрумва! Каквото заедно уговорихме, заедно и ще изпълним!
Повлече колебаещата се спътница към ъгъла. Хаук ги последва бавно и предпазливо. Когато зави зад ъгъла, не видя никого. Ослуша се. Нищо не се чуваше.
— Толкова ли да са бързали двете момичета? — запита се той.