Продължи ускорено до другия ъгъл, за да се огледа и там. Никой не се виждаше.
— Не са тук — каза си. — Значи обратно!
Върна се почти до ъгъла. Тогава забеляза портичката, която преди малко му бе убягнала.
— Тук ли да са влезли? — запита се. — Ще бъде много романтично! В палата на Капитана! Две момичета съвсем сами в голямата, тъмна, покрита с мрачна слава сграда! Не, не ми се вярва!
Отправи се бавно и замислено към предния фронт и огледа прозорците.
— Дявол! — промърмори. — Не беше ли това светлина? Или съм се заблудил?
Прикова зорко очи към редиците прозорци и наблюдението се повтори.
— Правилно! Сякаш някой горе отваря от време на време блендата на затъмнен фенер на косъм ширина. Но може и да се лъжа. Когато човек се вторачи така в някоя точка, може и да му изскочат очите. Най-разумно ще бъде да надзиравам портичката. Отсреща има проход за коли, който ще ми предложи достатъчно пространство и тъмнина. Тимпаните могат и да почакат.
Беше стоял доста дълго скрит, когато чу да изщраква ключ. Портичката се отвори и двете момичета излязоха.
— Ужасно! — каза дебелата. — От страх едва не ми изби кървава пот. Никога не бих сторила отново подобно нещо.
Тези думи чу Хаук, но следващите — не, тъй като не можеше да приближи достатъчно, без да бъде забелязан. Но ги последва.
— И все пак ще трябва да го сторите още веднъж — отговори й камериерката.
— Не, за Бога!
— Е, успокойте се! Исках само малко да ви уплаша. Няма да ви въвеждам в ново изкушение.
— Сега какво ще правим? Ще делим ли?
— Не сега и не днес.
— Защо?
— Няма време. Трябва най-напред да говоря със златаря. Това е най-важното. Трябва да получи инструкциите ми.
— А аз моята половина от бижутата!
— Да, разбира се! Но едва утре сутринта. Ще ви кажа къде се намира жилището ми. Ще дойдете там!
— Но поне бихме могли да преброим колко парчета са!
— Че защо? Доверие ли ми нямате?
Каза го с толкова гневен тон, че Йете не посмя повече да отвърне. Продължиха мълчаливо до „Тиволи“. Там Хулда спря и каза:
— Сега идете в залата и ми изпратете златаря. Но не му казвайте какво се е случило.
Йете се подчини и след броени мигове Менерт излезе. Видя застаналата наблизо камериерка.
— Къде бяхте толкова дълго? — попита.
— За това по-късно. Елате!
— Къде?
— До моето жилище. Мисля, че ще проявите желание да ме придружите до вкъщи?
— С удоволствие, с най-голямо удоволствие! Какво държите? Ще позволите ли аз да го нося?
— Това не ви засяга. Да вървим!
Дотук Хаук чу разговора, след това вече се бяха отдалечили твърде много.
„Отиват до нейното жилище — помисли си той. — Трябва да го науча. Онова, което носи в кърпата, трябва да го е взела от палата. Имаше ключ за портичката. Цялата работа явно е някаква тайна. Трябва да проникна в нея. Тимпаните ми нека се пръснат от копнеж по мен, все ми е едно!“ Пътят не беше дълъг. Хулда скоро спря с Менерт пред пътната си врата, за която имаше ключ.
— Сега живея тук в мебелирана квартира — каза. — Никой не бива да усети присъствието ви. Събуйте си ботушите!
— Охо! — възкликна той зарадвано. — Ще се кача с вас горе!
Поиска да я обгърне с ръка, но тя го отблъсна и отговори:
— Толкова далеч още не сме стигнали. Имам да говоря с вас, и то незабелязано и несмущавано. Това е причината да ви дам разрешение да дойдете с мен в стаята ми.
Влязоха и Хулда заключи вратата.
Хаук зае от другата страна на улицата пост и си каза:
— Ще остана тук, та ако ще да завали пудинг със сливи. Сега знам къде живее тя, но трябва да науча и неговото жилище. Така че ще го чакам, докато излезе.
Двамата стигнаха незабелязано от обитателите на къщата до стаята й на първия етаж. Хулда остави пакета, за да запали лампата.
— Беше познат звук — отбеляза Менерт. — Издрънка така, като че в кърпата има златни бижута.
— Не бъдете толкова любопитен! И говорете по-тихо! Иначе съседите ще ни чуят. Стените са толкова тънки. Седнете там на софата!
Той се подчини с голямо удоволствие. Лампата светна и Менерт видя, че се намира в една много уютно подредена стая, в която беше сложено и леглото на наемателката. Тя си събу високите обувки, за да ги смени с меки пантофки. Съблече също роклята за танци и си сложи пеньоар.
— Извинете! — каза. — Но нали съм си у дома. Искам да ми бъде по-удобно.
— Направете го, направете го! — отвърна той съвсем запленен.
Толкова красиви ръце никога не беше виждал. Тя му позволи умишлено тази наслада, но се престори, че не забелязва колко е омаян.
— Така — каза, — сега мога да дишам по-свободно и ще си поговорим. Отместете се малко.
Седна до него на софата. Тя беше малка и тясна, така че двамата седяха доста плътно един до друг. Той обви ръка около нея, за да я притегли към себе си, но тя се измъкна и каза укорително: