— Сатанински план!
Той скочи.
— Сатанински? Ами! Те си го заслужават. Е, бижутата на баронесата са откраднати. Вижте ги тук!
Тя също се надигна, развърза кърпата и разпростря плячката пред него. Той едва погледна скъпоценните камъни и обкова. Виждаше само красивото момиче, което стоеше до него.
— Какво ще кажете? — попита тя.
— Всичко общо струва може би двайсет хиляди гулдена, не повече. Дебелата Йете беше ли с вас?
— Да. Иска да делим, но аз ще я измамя. Вие ще ме снабдите с няколко евтини дрънкулки, които ще й дам като неин дял. Тя не видя тези предмети и следователно ще бъде доволна.
— Вие сте ми една голяма хитруша! Значи два пръстена. Ще взема този и този. Двата имат известна прилика с онези, които ви дадох. Мога ли да ги прибера?
— Разбира се! Надявам се, че ще си свършите работата за мое задоволство.
— Без всяко съмнение. Но няма ли да кажем една дума, моля, и за възнаграждението, което ме очаква?
— Мисля то да се състои в моята ответна любов.
— Да, но понятието ответна любов е доста широко. Не бихме ли могли да го поставим в по-тесни граници?
— Как да стане това?
Той улови ръцете й и отговори:
— Хулда, кажете ми кога ще мога да ви нарека моя! Кажете!
— Ваша? Това понятие също е доста широко. Не бихме ли могли и него да поставим в по-тесни граници?
— Да. Аз искам да ви имам изцяло, като моя жена!
Тя отстъпи назад, направи се на учудена и попита:
— Как? Правилно ли чух? Искате да се ожените за мен? Да се ожените?
— Ами как иначе? Вие какво си помислихте всъщност?
— Е, още нищо не съм си помислила, наистина. Но ако действително говорите с такава ужасяваща сериозност, то и аз ще гледам на тази работа откъм сериозната й страна. И така, ще ви дам кратък и ясен отговор. Веднага щом двамата полицаи бъдат предадени на углавния съдия, съм готова да стана ваша жена.
— По-рано не?
— Не. Първо отмъщението и после любовта!
— И преди това нито дори едно малко частично заплащане?
Обгърна я светкавично с ръце и я притисна здраво към себе си. Тя се възпротиви и поиска да се освободи, но той не я пусна. Най-сетне изостави съпротивата и се подчини доброволно, когато я повлече към софата. Тук се излегна с прелъстителна интимност до него, но без да му позволи прекалено голяма дързост. Та нали още не го обичаше, той беше само едно оръдие в нейните ръце.
Когато по-късно се сбогуваха, беше убедена, че е свела любовта му до безволева отдайност. Беше станал неин роб, сам я увери в това и тя го вярваше. Изпрати го до вратата и го освободи с една целувка.
— Проклятие! — изръмжа отсреща тимпанистът. — Тази целувка всъщност се полагаше на мен за пълните четири часа, дето висях тук. Но и така ме устройва, благодаря. Е, да, ако тая беше Лаура Вернер! Ех, мътните го взели! Бих й поднесъл човката си да я надува като кларинет, докато й е угодно. Но сега трябва да внимавам да не изтърва от очи тоя тип. Трябва непременно да разбера къде живее.
Закрачи бързо след него.
Пътят водеше край Съдебната палата. Там на музиканта се стори, като че чува да изскърцва врата. Три фигури приближаваха оттам, където имаше един страничен вход. Менерт беше завил около ъгъла. Те не бяха чули приближаването му и почти се сблъскаха с него.
— По дяволите! — възкликна той. — Хер Симеон!
— Менерт, вие?
— Да, и… Господи Исусе, барон Фон Фалкенщайн! И фройлайн дъщеря му в мъжки дрехи? — изплъзна му се от изненада.
Сега Симеон каза с приглушен тон:
— За Бога, по-тихо! Никой не бива да заподозре, че сме били тук. Да отидем до вашето жилище, където ще можем всичко да ви обясним.
Побързаха да се отдалечат, Хаук — след тях.
— Чудесно! — каза тимпанистът на себе си. — Значи тоя тип се казва Менерт. Другият е някой си Симеон, в компанията на някакъв барон фон Фалкенщайн и дъщеря му, преоблечена като мъж. Ще го запомня. Излязоха от страничната врата на Съдебната палата. Тук се мъти някаква дяволщина.
В усърдието си той стъпи по-шумно. Теодолинде притежаваше изключително остър слух.
— Някой идва след нас — каза.
— Да спрем — предложи Симеон.
Сториха го и чуха, че идващият след тях също спря.
— Да продължим!
Чуха, че човекът също се раздвижи. Спряха още няколко пъти, за да се уверят, че действително се касае за преследвач.
— Да — отбеляза Симеон. — Има някакви скрити намерения към нас. Продължавайте бавно!
— Какво се каните да правите? — попита баронът.
— Да го махна от врата ни.
Прилепи се плътно към една тъмна пътна врата и остави оркестранта, който вървеше от другата страна на улицата, да отмине. После измъкна „убиеца“, промъкна се бързо и безшумно зад него, замахна… ужасяващ удар, силен крясък… удареният рухна, а златарят бързо се отдалечи…