— Да.
— Наистина ли? Продадохте ли им пръстените?
— Разбира се. Всичко мина много добре.
— Значи планът ни ще успее. Надявам се, че скоро ще дадат пръстените на момичетата си.
— Тая работа ще стане още днес, както подразбрах от приказките им.
— Добре. Сега да задвижим нещата!
Той й даде разни малоценни украшения на обща стойност петдесет гулдена. На сбогуване каза:
— Естествено, ме радва, че ви видях. Но по-добре за мен щеше да бъде да не бяхте идвали.
— Защо?
— Защото иначе щях да се отбия довечера у вас, за да ви съобщя как съм успял да пробутам двата пръстена. Сега сигурно ще искате това посещение да отпадне. А аз толкова много се радвах.
— Е, няма да бъда толкова жестока. Елате!
Едва се прибра и дебелата дъщеря на аптекаря отново пристигна, за да си получи накитите. Йете в никой случай не беше проницателна. Прибра предметите и не помисли, че може да е била измамена.
Тимпанистът Хаук бе лежал целия ден в безсъзнание. Едва вечерта болногледачката, която го бе наблюдавала, съобщи на лекаря, че е отворил очи.
— Говори ли?
— Не, нито дума. Погледът му е безизразен. Изглежда, съзнанието още не се е възвърнало напълно.
Лекарят поклати угрижено глава.
— Веднага ще дойда да го видя.
Но нещата бяха по-добри, отколкото си бе мислила болногледачката. Когато лекарят отиде при пациента, той седеше изправен в леглото и бе сложил ръка на мястото, където бе получил удара. Погледът му вече не беше пуст като преди. Отвърна на поздрава на лекаря.
— Къде се намирам? — попита после.
— В градската болница.
— И защо? Как съм се озовал тук?
— Намерили са ви в безсъзнание на улицата.
— В безсъзнание? Главата ме боли!
— Получили сте удар по главата, който веднага ви е свалил в несвяст.
— Не знам нищо за това.
— Не сте ли влизали в разпра с някого?
— Не. Изобщо не знам къде съм бил.
— Странно! Вече не можете да си спомните мястото?
— Не. Откога съм тук?
— От миналата нощ.
— Какъв ден е днес?
— Вторник.
— Значи вчера трябва да съм бил в „Тиволи“ за да свиря.
— Случаят действително е такъв. Полицията е предприела разследване. Вие сте били в „Тиволи“ но сте се отдалечили и вече не сте се върнали.
— Невероятно!
— Значи не знаете защо сте излезли?
— Не.
— Но сигурно знаете къде сте били?
— Също не. Знам само кой съм и че се намирам тук.
— Това е един крайно интересен случай на загуба на паметта — вероятно следствие удара, който сте получили. Надявам се, че споменът ще се възвърне, когато отокът спадне.
— Ранен ли съм?
— Не точно ранен, а и костта не е строшена, но много вероятно е възникнал кръвоизлив. Когато се разнесе, ще бъдете излекуван. Значи нищо не си спомняте относно вчерашната вечер?
— Ни най-малкото.
— Танцували сте веднъж.
— Танцувал? Това би било кажи-речи чудо! Аз нямам навика да танцувам. И коя е била партньорката ми?
— Още не е известно. Полицаите са почерпили тези сведения от вашия капелмайстор. Той не познавал момичето.
— Но аз трябва поне да съм го помолил да ме освободи временно.
— Не, не сте го сторили. Поръчали сте един валс, който действително е бил изсвирен, когато сте танцували. После сте се върнали на мястото си, за да го напуснете внезапно отново. Излезли сте от залата, без повече да се върнете.
— Странно! Къде може да съм бил?
— Това и на полицията много й се иска да знае. Може би на улицата сте се сдърпали с някой кавгаджия, който после ви е повалил с удар.
— И през ум не може да ми мине! Аз не се спречквам толкова лесно, поне не така, че да възникне сбиване. Освен това съм достатъчно здрав и як, за да се заема в един юмручен бой дори с двамина. Ако на улицата е станало такова нещо, нощните пазачи би трябвало да са чули шума.
— Те действително не са чули нищо. Пазачът, в чийто район сте били открит, е разпитан. В показанията си е казал, че всичко е било спокойно, когато ви е намерил.
— Хм! Склонен съм да вярвам, че съм бил ударен вероломно изотзад.
— Имате ли основание за това?
— Както вече казах, аз съм достатъчно силен да се разправя с двама. Ако съм бил нападнат открито, сигурно съм щял да съумея да се защитя.
— Но при числен превес!
— Тогава щях да викам за помощ и нощният пазач щеше да ме чуе. Ударили са ме отзад с… да, с какво всъщност?
— Изглежда, с така наречения „убиец“.
— Аха! Ето ви го на! Никой честен човек не носи „убиец“ в себе си. А един мъж, който случайно е забъркан в сбиване, не би имал затъкнато едно такова опасно за живота оръжие. Това по-скоро върши някой, който е излязъл на грабеж и убийство.