— Не лошо! Вие, изглежда, сте гастроном.
— Що се отнася до езика и небцето, да. Придобил съм го чрез изследване на листа с менюто. Когато нямам пари, отивам в някой изискан ресторант, купувам си за пет кройцера подсладена вода — както е известно, това е най-евтиното — и сядам възможно по-близо до кухненската врата. После вземам менюто да ми е подръка и чакам, докато вратата се отвори. Разнесе ли се някоя апетитна миризма, поглеждам бързо в листа от кой деликатес произхожда. По този начин обогатявам гастрономическите си познания и финеса, без да банкрутирам от това.
— Много добре! Е, днес, за съжаление, ще трябва да се откажете от деликатесите. Имайте предвид, че се намирате в болница, където омарите с майонеза се числят към рядкостите. Ще видя какво има и същевременно ще ви предпиша едно шише арников спирт.
— Да не би като десерт, за пиене?
— Не, само за мазане.
— Аха, заради подутината на паметта! Е, ще трябва стоически да го понеса.
Лекарят се отдалечи. След като си бе заминал, Хаук си промърмори тихо:
— Да остана тук? В болницата? Не ми и хрумва! Получил съм един по-здрав удар по главата, повече нищо. Нищо ми няма. На паметта още днес ще й се притека на помощ. Ако не по един, то по друг начин. Ей къде лежи костюмът ми. Ще се измъкна тихомълком, щом не ме пускат доброволно.
След известно време дойде домакинът и съобщи:
— Ще имате ядене. Тук вечерята е в седем часа. Тя следователно вече мина и нищо не е останало. Но аз самият искам още нещо да хапна. Ако искате да се включите, с удоволствие ще ви отделя нещичко.
— Е, и какво е вписано в менюто?
— Шпеков салам с картофена салата.
— Чудесно! Донесете ми спокойно една солидна порция, но малко салата и повечко саламец!
Мъжът тръгна ухилено и след известно време му донесе яденето. Беше изпълнил желанието на намиращия се в добро настроение пациент и бе прибавил едно порядъчно парче салам. Ето защо Хаук отбеляза:
— Вие сте много отзивчив! С всички пациенти ли процедирате по тоя начин?
— И през ум не може да ми мине! Главният лекар лекува най-често с диета. Няма да повярвате колко бързо оздравяват нашите болни, след като всеки ден получават само по два бульона.
— Значи и мен няма да задържите дълго. Аз също ще предпочета да се разкарам от пътя на вашите бульони.
— Е, е, само не толкова бързо! Днес няма да си тръгнете.
— Защо?
— Лекарят забрани.
— Значи нищо друго не мога да направя, освен да остана.
Но когато домакинът си бе тръгнал, прибави радостно ухилен:
— Почакайте само! Няма да се оставя да ме задържите. Добре само че се намирам в стая под наблюдение, а не в някоя болнична зала. Нека видим колко високо е разположен прозорецът.
Стана и отвори едното крило.
— Аха! На партера! Колко умно са постъпили. Е, първо ще ям — естествено само картофената салата, салама ще взема за вкъщи. От него утре ще излезе една закуска. С арниката нека домакинът намаже себе си, а после, от мен да мине, също и целия лекарски състав. Аз и без арника ще си възвърна паметта.
Седна на леглото и се зае със салатата. Когато приключи, стана окончателно и бутна резето, за да не бъде изненадан. Облече се по най-бързия начин, запали си една пура, прибра другите заедно със салама, часовника и портмонето, освободи резето на вратата, духна свещта, отвори прозореца и се измъкна. Озова се в градината на градската болница, която граничеше с една малко оживена улица. Лесно прескочи оградата. После размисли накъде най-напред да се отправи.
— Не към къщи! Следва да се опасявам, че лекарят счита този случай на изгубване на паметта за толкова интересен, че ще ме върне дори с полиция. Не, не към къщи. Ще отида най-напред при моя цигулар. Може би той знае накъде ме е духнал вятърът.
Третият виолинист си седеше вкъщи и преписваше ноти. Като съгледа Хаук, възкликна удивено:
— Човече, ти! Мислех, че лежиш без всякакъв разум в болницата!
— Какво ти хрумна! Може ли човек като мен някога да бъде без разум?
— Всички го казват и дори във вестника може да се прочете.
— Само не вярвай какво те баламосват ежедневниците! Аз бях в безсъзнание, но от това не следва, че вече не ми е останал никакъв разум!
— Добре, че си дошъл отново на себе си!
— Глупости! Не при себе си, а при теб съм дошъл, както, естествено, виждаш!
— Ти си и ще си останеш все старият чешит!
— Най-доброто е това, което съм. Всичко друго не струва. Ще поседна малко. Бягството наистина не беше така лесно, както си мислех. Главата ме цепи, а крайниците ми са омекнали.
— Ама ти да не си избягал от болницата? — предположи цигуларят.