— Че откъде другаде? Искаха да ме задържат, защото загубената ми памет била много интересна. Да, бе, представи си, следствие удара, който вчера получих, не мога да си спомня нищо от вчерашните събития. Знам само, че свирих в „Тиволи“ и едва скоро днес се събудих от безсъзнание.
— Значи не знаеш кой те е ударил?
— Изобщо! Не знам дори, че веднъж съм танцувал. Хората ми го казаха.
— Това действително е много интересно!
— Слушай, за мен щеше да е много по-интересно да знаех всичко. Предполагам, че съм те питал, преди да танцувам.
— Естествено. Та нали трябваше вместо теб да бия тимпаните.
— Познаваш ли партньорката ми?
— По-късно научих името й, и то от един колега. Беше Лаура, дъщерята на театралния слуга Вернер, сега касиер.
Хаук поклати глава и рече:
— Въобще не я познавам!
— Но непрекъснато я гледаше. Да, така се беше захласнал, че постоянно правеше грешни паузи и излизаше от такт.
— Ей, я стига! Това никога не ми се е случвало!
— Но беше така. Изигра един валс с нея и после продължи да гледаш към съседното помещение, където тя седеше. След това наблюдаваше други две момичета и излезе заради тях.
— Още две. Значи три? Та аз съм бил направо като някой турски паша! Как стана работата всъщност?
Цигуларят разказа каквото знаеше.
— Чуй — каза после тимпанистът, — от това не можах да поумнея. Трябва да имам яснота по въпроса, а при това положение ще бъде най-добре да отскоча до Вернер.
— Прав си. Знаеш ли къде живеят? Аз знам. „Алтмаркт“ номер тринайсет, четвъртия етаж в задната къща.
— Хубаво! Може би ще намеря паметта си да лежи на някой от тези четири етажа.
Тръгна. Паметта си не намери, а срещна домоуправителя.
— Добре ли сте запознат с квартала? — попита го.
— Да — отговори оня намусено.
— Тогава сигурно ще можете да ми кажете дали хер театралният касиер живее там горе?
— Той ли? Какво искате от него?
— Желаете да го знаете?
— Да.
— Е, питайте после самия него. Аз именно не съм го научил наизуст и следователно не мога да ви го издекламирам.
Продължи да се качва и се изхили на острите изрази, с които го изпрати домоуправителят. Когато влезе горе в жилището, завари обитателите да седят във весело настроение. Фридрих, годеникът на Емили Вернер, беше при тях. Тук беше и Лаура.
— Хер Хаук! — удиви се Фридрих. — Вие тук? Вие?
Тимпанистът не отговори. Дълго време стоя безмълвен, вторачил поглед в Лаура.
— Пусто да остане! — изруга накрая. — Сега идва!
— Какво идва? — попита Вернер озадачено.
— Паметта!
— Не ви разбирам.
— Но аз го разбирам — обади се Фридрих, полицаят.
— Вие? Разбирате ме?
— Да. Поне предполагам какво имате предвид. Вие сте били така ударен, че сте изгубили съзнание и в следствие на това паметта.
— Да, така е. Не знам абсолютно нищо от това, което ми се е случило. Вчерашната вечер е изтрита от паметта ми. Казаха ми, че съм танцувал. Веднага дойдох насам, та евентуално при вида на моята партньорка да намеря отново изгубената нишка.
Спря по средата. Виждаше се, че се бори със себе си. Мъчеше се да задържи някаква мисъл, която все му се изплъзваше.
— Дайте си малко спокойствие! — посъветва Фридрих. — Седнете и изпийте чаша грог с нас.
— Да, ако позволите, ще приема поканата. Може би фройлайн все още си спомня какво сме говорили. Това би могло да ми послужи като напътствие.
Лаура отговори с изчервяване:
— Ние разменихме съвсем маловажни думи, хер Хаук, както си е обичайно между танцьори, които не се познават отблизо.
— Хм-м! Струва ми се, че е имало няколко думи, които съм искал специално да запаметя.
— Аз не знам нищо.
— Наистина ли нищо? Не казах ли, че ще напусна залата?
— Не.
— Също така нито дума, от която можете да заключите защо съм тръгнал?
— Не.
— Значи съм дошъл съвсем напразно — отбеляза тимпанистът разочаровано.
— Може би не — рече полицаят. — Вие искате да подпомогнете спомените, но като че го правите по обратния начин. Искате да вървите напред, а би трябвало да тръгнете назад.
— Какво искате да кажете?
— Вие изхождате оттам, където е започнало вчерашното събитие, а може би би трябвало да започнете оттам, където е свършило.
— В болницата?
— Не, на улицата, където са ви намерили. Когато видите въпросното място, може би ще си спомните с какво намерение сте отишли дотам.
— Ах, това е вярно! Това си е истински полицейски трик! Трябва веднага да потегля, за да последвам съвета ви.
Стана от стола. Фридрих обаче го хвана за ръката, дръпна го обратно и каза:
— Знаете ли точното място, на което са ви намерили?