— Не. Е, ще му се намери леснината. Ще питам.
— Не е необходимо. Аз знам мястото и ще ви заведа, ако позволите да ви придружа.
— Естествено, с най-голямо удоволствие!
— Аз именно също вече търсих и разследвах, но без всякакъв резултат. Нощните пазачи не са разпознали малкото минувачи, които е имало в този късен час. Четирима души, които срещнали там наблизо един нощен пазач, отговорили на поздрава му. Повече и той нищо не знаеше.
— Четирима… — изговори бавно Хаук. — Четири души! Имам усещането, като че това е във връзка с… четирима души! Кой би помислил, че ще съм толкова тъп да изгубя спомена си от вчерашната вечер?
— Защо не? Това не е тъпотия. Намерите ли веднъж правилната нишка, ще се доберете до цялата тъкан.
— Май съвсем се обърках. Като заговорихте за четири души, ми се стори, сякаш съм си имал работа с тях. А, от друга страна пък, нещо ми подсказва, че съм напуснал залата заради фройлайн Лаура. Точно така.
— Заради мен? — попита тя смутено. — Нямам си никаква представа. Нищо не знам.
— Това е вярно. Заплашваше ви опасност, някаква опасност, която исках да отклоня от вас.
— Нищо не ми се е случило.
— Може би тепърва ще дойде. Чух нещо, някакви думи, които, за съжаление, вече не мога да си спомня. После тръгнах. По-късно бях повален с удар. Това е доказателство, че споменатата опасност наистина съществува, че дори е много сериозна.
— Каква би могла да бъде? — запитаха се наоколо. Всички бяха започнали вече да се тревожат, но полицаят ги успокои:
— Това са хипотези. Хер Хаук се бори с неясноти, които сега не бива да ни безпокоят. Да почакаме, докато стане наясно със себе си.
— Само че аз не съм почитател на чакането — заяви тимпанистът. Онова, което човек може да стори веднага, не бива да отлага. Ще вървим ли?
— Да изчакаме още — отговори Фридрих. — Сегашният час не е подходящ.
— Защо?
— Ако наистина искате да си спомните случилото се, трябва възможно по-малко да бъдете смущаван. Сега обаче има прекалено голямо движение по улиците. Така че нека почакаме още малко.
— Сигурно имате право. Но междувременно биха могли да ме вземат оттук и да ме сложат под ключ, понеже си тръгнах без разрешение от болницата.
— Нямате грижа за това. Вие можете да се лекувате където си искате.
Сега Хаук се успокои. Впрочем желанието му да тръгне бързо не беше чак толкова сериозно. Външността на Лаура беше разбудила от съня вчерашните пориви. Спомни си въздействието, което му беше оказала, а днес то се засилваше толкова повече, колкото по-дълго седеше на масата. Очите й бяха големи, дълбоки и тъмни като някое езеро, криещо в дълбините си непреходни тайни. Бяха изпълнени с влажни проблясъци, сякаш всеки миг щеше да се разплаче.
Докато тихомълком правеше тези наблюдения, през главата му из един път се стрелна ярка светкавица. „Имам си всички причини да се откажа за дълго в живота от смеха.“ Това бяха загадъчните думи, които вчера му беше казала. Сега изведнъж отново ги знаеше. Лаура беше нещастна, това беше ясно. Но по каква причина? Твърдо реши да разбере. Но не заради тези думи бе напуснал залата. Те не съдържаха заплаха. Беше ли споменала изобщо Лаура някаква заплаха? Могла ли е да изрече заплаха, насочена срещу самата нея? Мисли, мисли. Напразно. Най-сетне, към полунощ, Фридрих предложи да тръгват.
Преднамерено или не, Лаура взе свещта, за да изпрати двамата до вратата. Фридрих пръв й подаде ръка и бавно се отдалечи, вероятно от тактичност. Хаук също й протегна ръка и попита полугласно:
— Вчера наистина ли говорихме само общи неща?
— Да — отвърна тя.
— Много ви моля да бъдете откровена! Една-единствена дума би могла да ми донесе желаната светлина.
— Наистина не мога да се сетя за нещо необичайно.
— Но нещо все пак ми се струва необичайно. Не споменахте ли, че сте преживели неща, които са способни за цял живот да ви откажат от смеха?
— Да, намекнах нещо — отговори тя колебливо.
— Въпросът ми е неучтив и досаден. Зная го много добре. Но трябва да помоля за отговор, необходим ми е. Защо ми казахте тези думи?
— Защото вие подхвърлихте колко съм била сериозна.
— Не от някаква друга причина?
— Не.
— Да не би защото сте мислели, че ви застрашава опасност?
— О, не! Нямам представа, каква опасност би могла да ме застрашава.
Хаук размисли за миг, после заговори твърдо:
— Това ме успокоява донякъде. Но тази опасност наистина е налице, знам го точно. Заради вас тръгнах от „Тиволи“… Хайде стига! Простете за разпита! Но наистина го правя само за ваше добро!
Все още държеше ръката й. Ако оставаше на него, щеше завинаги да я задържи. Не каза нищо повече. Възприемайки възникналата пауза като мъчителна, Лаура отбеляза: