— Как бих могла да ви се сърдя? Та нали разследвате, както казахте, за мое добро. Лека нощ, хер Хаук!
Помъчи да изтегли ръката си.
Хаук обаче не го допусна, а продължи:
— Навярно ви се струва, че тимпанистът е просто един дързък тип. Но той не е такъв, а само откровен. Аз много бързо ви обикнах най-сърдечно. Казвам ви го, без намерение да ви оскърбя. Ако ме отпратите, ще си тръгна, но въпреки това винаги, винаги ще мисля за вас.
Наистина поиска да си тръгне. Но сега сякаш тя поиска да задържи ръката му.
— Не бива да го правите, хер Хаук! — каза бързо, почти тревожно.
— Защо? Сгодена ли сте?
— Не.
— Но вече не сте свободна?
— Също не.
— Аха, тогава не можете да ме понасяте?
— Господи, колко мъчително е всичко това! Още ли не сте чували да се говори за мен?
— Какво би трябвало да съм чувал?
— Нещо много, много лошо!
— Глупости! Вие и лошо! Та това са несъвместими неща, сега и никога!
— О, напротив! Това е… най-лошото, което може да се каже за едно момиче. Не бива да мислите за мен и аз за вас… въобще за никого. Лека нощ!
Сега издърпа ръката си и заключи пътната врата.
— Доста дълго сбогуване! — отбеляза Фридрих, който бе чакал Хаук.
— Обратното, твърде късо!
— Та това звучи така, сякаш двамата сте се харесали.
— Аз нея, да. Но не и тя, за съжаление, мен! Каза, че не било желателно да мисля за нея. Това не е ли ясно?
— Не го приемайте толкова дословно — засмя се полицаят. — Лаура е почтено, добродушно момиче. Тя притежава всички качества да направи един мъж щастлив и все пак…
— Какво „все пак“ може да има тук?
— Нещо от голямо значение! Или бихте били готов да се ожените за едно момиче, което вече е довело дете на бял свят?
— Какво е довела на бял свят?
— Е-е, дете!
— Дете? По дяволите! Хм-м!
— И това дете е било умъртвено…?
— Умъртвено? Господи Исусе!
— И затова е лежала в затвора?
— Затвора…? Лежала…
Хаук беше спрял. Беше се вцепенил от изумление.
— Да — рече полицаят. — Но отговорете!
— Какво да отговоря?
— На това, за което любопитствам.
— Момичето, за което говорите, въобще не може да ме интересува!
— Така ли? Аз говоря за Лаура Вернер.
Хаук отстъпи крачка назад и извика:
— Наистина имам голямо желание да ви перна шапката от главата, макар че не носите такава! Човече! Какви бесове са ви прихванали? Лаура вече да е… да е… по дяволите!… да е довела на бял свят дете? Бог да ме пази! Истина ли казвате?
— За жалост, да.
— Тогава адио на всичко, което си бях мислил и представял. Момичето толкова бързо ми допадна. Бог знае, че щях да си дам труда да я направя щастлива. А сега ми се иска изгубената памет да си беше останала там, накъдето беше отишла. Иде ми да пречукам оня тип! Кой всъщност е бил бащата?
— Барон Фон Хелфенщайн.
— Тоя дявол в човешки облик! Не му ли са били достатъчни другите, които е направил нещастни? Например онова клето момиче, дето е било осъдено невинно?
— Познавате ли го?
— Чувал съм да се говори за него.
— Чували ли сте и името му?
— Не. Чух само, че прислужвало на баронесата и оня го нападнал, без то да може да се отбранява.
— И не бихте се оженили за това нещастно момиче, понеже има зад себе си такова минало?
— Хер, за някой безсърдечен човек, нехранимайко и мошеник ли ме смятате? Ако тя е добра към мен, ще се оженя и ще бъда горд с нея. Ще я взема за жена точно напук на безразсъдните. Не всеки може да има съпруга, към която законът е толкова задължен!
— Е, тези разсъждения ви правят чест. Но защо така из един път не искате да знаете повече за Лаура? Историята, която сега споменахте, е именно историята на Лаура.
Мина много време, преди Хаук да проговори.
— Лаура Вернер! Я ме погледнете!
— И защо?
— Не съм ли целият фаянс, порцелан или мрамор? Попитайте ме!
— Е, за щастие, напипвам само плът.
— Тъй ли? Вече си мислех, че от удивление съм се превърнал в статуя… в някаква Венера или Минерва. Не, не! Значи Лаура е била онова момиче?
— Да, тя е била.
— Това действително придава на работата съвсем друг обрат! Значи затова тя каза, че за дълго в живота си трябва да се откаже от смеха?
— Само затова!
— Слушайте, имате ли време?
— Защо този въпрос?
— Защото бих желал да знам дали днес имате още много задължения.
— Съвсем не. Ще ви придружа, а после ще отида да спя.
— Чудесно, чудесно! Тогава ме почакайте малко, моля, докато се върна. Трябва веднага да отида до Вернер!
— Но с каква цел?
— Трябва час по-скоро да й кажа, че може да се смее, в името Божие, колкото си иска.