— Толкова ли е спешно?
— Естествено. Човек никого не може да направи достатъчно бързо щастлив.
— Това е вярно. Но имайте предвид, че Лаура се е отрекла от щастието. Тя е особен характер, уединена и дълбоко затворена в себе си. Към едно такова създание човек трябва да подходи по съвсем различен начин от този, който вие възнамерявате да приложите. С това момиче трябва да се постъпва не настойчиво, а с такт и нежност.
— Хм-м! Май имате право.
— Нали? Защо следователно да връхлитате като ураган? Нима още утре трябва да получите съгласието за женитба?
— Не. Мога да почакам до вдругиден. Дотогава ще се отнасям по най-нежния начин.
— Виждате ли! Няма защо да бързате и никой няма да дойде да ви грабне Лаура изпод носа. Аз ще бдя за това. Вие желаете да опознаете по-добре Лаура. Аз ще ви въведа в семейството и тогава ще можете…
— Благодаря, благодаря! Не е необходимо! Аз сам вече се въведох. А сега да приключим с тази тема! От четвърт час стоим тук, без да мръднем от мястото си.
— И това си има своите причини. Та нали точно това място търсехме.
— Как? Тук ли съм лежал?
— Да, и съдейки от положението на тялото, сте дошъл оттам и сте отивал натам.
Посочи с ръка двете направления. Хаук погледна замислено в едната и другата посока и каза:
— Тогава да тръгнем натам, откъдето съм дошъл.
Направиха го. При следващия ъгъл той спря, размишлявайки. Фридрих не каза нито дума, за да не смути работещия му дух.
— Да — заговори внезапно тимпанистът. — Оттам дойдох. В малката кръчмица там още светеше. Спомням си го много добре.
— Тогава да навлезем в тази улица! Мислете!
Поеха по споменатата улица и още не бяха я преминали изцяло, Хаук каза:
— И дойдохме там вдясно отпред от ъгъла. Там трябваше за малко да спра, понеже четиримата мъже много бавно… Мътните го взели, четирима мъже! Да, сега се сещам! Бяха четирима мъже!
— Но откъде дойдоха?
— Не мога да си спомня.
— Помислете къде най-напред сте срещнали четиримата!
— Може би ще разберем, ако продължим в същата посока. Елате!
Продължи да върви и Фридрих го последва с крайно напрежение. След известно време Хаук спря, посочи една пътна врата и каза:
— Със сигурност съм минал оттук, защото някакъв пияница човъркаше по тази врата с ключа си, за да може да влезе. Четиримата, които следвах, му се присмяха. А сега нататък! На правилния път съм.
Продължиха в поетата посока и достигнаха площада, едната страна на който образуваше Съдебната палата. Хаук спря сякаш озадачено за известно време, после се насочи с удвоена бързина към сградата, зави зад единия ъгъл и каза:
— Искате ли да знаете откъде дойдоха четиримата?
— Да, естествено!
— Тримата излязоха оттук, а аз следвах четвъртия. Той зави около този ъгъл, спря и каза… Ах, слава Богу, ето, че се появиха и думите, които той каза, и имената, които спомена! Колко добре, че ви хрумна идеята да ме заведете там, където съм бил намерен.
— Сега трябва да се заблуждавате! Тук дори през деня няма официален вход и изход. За тази врата имат ключ само мъже, които не биха посегнали на никого.
— Но аз мога да ви кажа имената им!
— Добре! Направете го!
— Единият беше наречен Симеон.
— Всички дяволи! Може би Якоб Симеон, златарят?
— Не знам.
— Това би било върхът! Тоя Симеон го търсим навсякъде и все не можем да го спипаме! Кои бяха другите имена?
— Барон Фон Фалкенщайн.
— Глупости!
— И фройлайн дъщеря му.
— Двойна глупост!
— Носеше мъжки дрехи.
— Вие сте сънували.
— Събудих се. Сега знам съвсем точно какво съм вършил тук. Стоях там зад ъгъла и всичко чух. Онзи, когото следвах, попита тримата какво правят тук. Симеон отговори, щял да научи, но сега да си държи устата затворена и да не споменава имена. После тръгнаха нататък, откъдето сега дойдохме ние.
— Хм-м! Тайна върху тайна! Ако наистина е така, както казвате, четиримата трябва да са усетили, че ги следвате. Един или двама са останали в тъмното и са ви проснали.
— Да, сигурно е било така.
— Барон фон Фалкенщайн! По дяволите! Ще проверим дали този хер изобщо е в града.
— Поне вчера беше. Мога да се закълна с колкото клетви искате.
— Нека временно оставим този въпрос настрана. Сега кажете откъде сте дошъл с четвъртия.
— Иззад ъгъла, значи при всички случаи от онази улица.
Посочи въпросната улица.
— Със сигурност ли го знаете? — попита Фридрих.
— Не. Тук увереността ми се губи. Но въпреки това нека продължим! Може би все пак ще открия каквото търся.
Когато стигнаха ъгъла, каза:
— Разпознах фонтана. Сега знам, че се изкачих там отляво, след като бях завил съвсем долу там надясно около ъгъла.