Продължи по-бързо надолу по улицата и зави после около споменатия ъгъл. Не беше стигнал кой знае колко далеч, когато спря, изпускайки полугласен възклик на изненада.
— Какво има? — попита Фридрих.
— Ние сме тук! Тук беше, тук!
— Какво беше тук?
— При тази порта стоях дълго, за да наблюдавам двама души в жилището там горе, след което тръгнах след един тип.
— Кой живее там?
— Не знам, но исках да разбера. Той влезе с една жена.
— Кой? Кой?
— Това, за съжаление, сега не мога да кажа. Имам предвид четвъртия, който после подвикна на четиримата при Съдебната палата.
— А тя? Коя е тя?
— Това също не знам. Исках да го разбера. Той се качи там заедно с нея, естествено като любовник.
— Откъде дойдоха те всъщност?
— Ах, ето че мизерната памет пак ме напусна точно когато най-много се нуждая от нея.
— Може би от „Тиволи“?
— Не… което ще рече, не директно от „Тиволи“. Първо се случи нещо друго, което събуди подозрението ми. Ей, не идва ли някой тихо там?
— Да, това е един от пазачите. Да почакаме!
Мъжът бавно приближаваше. Наистина беше нощен пазач. Двамата така добре се бяха притиснали към тъмната врата, че едва не ги отмина, без да ги забележи. Но тогава закачи Хаук.
— Кой е тук? — попита. — Остани на място!
— Полиция! — отговори Фридрих.
— Охо! — рече нощният пазач недоверчиво, но все пак с приглушен глас. И в същия миг беше вече извадил от джоба сигналния фенер. Освети Фридрих в лицето. — А! Това сте вие — каза. — Извинете!
— Стига! Ще ми бъде приятно, ако знаете кой живее там отсреща.
— Една бивша камериерка, която сигурно и вие познавате. Напоследък беше при баронеса Фон Хелфенщайн.
— Аха! Аз съвсем я изгубих от очи.
— Невъзможно! — позасмя се тихо нощният пазач. — Нали се знае, че… сте я сваляли, за да…
— Добре, добре! Как живее тук?
— Доволно! Все по късното се прибира вкъщи.
— Вчера кога се прибра?
— Това не знам. Вчера бях свободен.
— Има ли посещения?
— Още нищо не съм забелязал.
— Нищо? Я погледнете нататък, към завесите!
— А, вярно! Тя е с някакъв мъж. Вижда се по сянката.
— Да. Мъжът е станал, много вероятно за да си тръгва. Продължете бързо пътя си, пазач! Не е необходимо да ви забележат, когато отворят.
Нощният пазач тръгна. Горе един мъжки и един женски силует се движеха насам-натам. Фридрих каза:
— Сега се притиснете възможно по-плътно към вратата и си прикрийте лицето с яката на сакото, за да не светлее чак толкова.
— Нима тая камериерка е опасна?
— Много! Сега съм почти склонен да вярвам, че преди малко казахте истината. Фалкенщайн е именно сродник на Хелфенщайн. Какво е търсел с дъщеря си в Съдебната палата? Трябва да разбера! Вижте! Тръгват. Прозорецът стана тъмен. Внимавайте!
Сега просветна стъклото над вратата. Тя се отвори. Оставената на стълбите свещ освети застаналите на входа двама души, които предпазливо огледаха улицата дали не се мярка някой.
— Дяволите да го вземат! — прошепна Фридрих изненадано.
— Познавате ли го? — попита Хаук.
— Да, много добре. Слушайте!
— Никой не се вижда — каза Хулда. — Значи можеш незабелязано да си тръгнеш.
— Колко жалко! На драго сърце бих поостанал още!
— Човек не бива да прекалява с добрината. Беше достатъчно богато възнаграден.
— Да. Онези двама тъпанари полицаите доста ми улесниха работата да им продам пръстените.
— Ето писмото до обержандарма. Мислиш ли, че добре го съставихме?
— О, разбира се!
— И почеркът е така преправен, че никой не би отгатнал кой го е писал?
— Бих желал да видя онзи, който ще го открие!
— Тогава не го забравяй!
— Ще го пусна в най-близката пощенска кутия. Хайде, лека нощ!
— Лека нощ! Утре по това време двамата ще са тикнати в кауша!
— Може би и техните момичета.
— Да, Ландрок и Вернер. Чуй!
При последните думи Хаук не беше съумял да потисне един звук на изненада.
— Какво има? — попита Менерт.
— Стори ми се, че чух нещо.
— Наблизо няма жива душа. Ела, още една целувка!
Целунаха се, после той си тръгна, а тя заключи вратата.
— За Бога! Какво ви стана? — попита Фридрих тихо. — Беше от радост! Сега най-сетне знам всичко.
— Добре! Тук явно става въпрос за някакъв рафиниран план. Трябва да тръгна след този човек, за да видя в коя пощенска кутия ще пусне писмото. Вие не сте така обигран в проследяването като мен. Следователно ще се разделим. Но пак ще се срещнем, и то след броени минути, при фонтана на Алтмаркт.
— Добре! Това ми е много приятно!
Фридрих се запромъква безшумно след Менерт, а тимпанистът се запъти бавно към Алтмаркт. Не беше чакал много дълго при фонтана, когато полицаят се присъедини отново към него и каза: