— И какво съм била направила? — попита тя сплашена.
— Така, преди всичко говорили ли сте с камериерката?
— Да — призна Йете сега.
— За какво?
— За танците.
— Не само за това. Ще ви насоча към правилния отговор. Говорили сте за бившите си ухажори и малко за отмъщение.
— Не знам нищо такова.
— В играта се е замесил и някой си Менерт.
— Това също не ми е известно.
— Но иначе го познавате?
— Не.
— Тъй, тъй! Той е бижутер и ви е снабдил с някакви пръстени за някои си лица.
Тя ставаше ту червена, ту бледа. Откъде знаеше този опасен мъж всичко това? Да отрича като че ли беше най-доброто и тя продължи да отрича.
— Значи до тръгването си не сте напускали „Тиволи“!
— Не.
— За да отидете до палата Хелфенщайн?
— Не.
— И да откраднете бижутата?
— Нищо не съм крала — извика Йете упорито.
— В такъв случай ще трябва да потърсим украшенията, които сте получили като ваш дял — каза князът.
— Нищо не съм получила!
Това беше само едно предположение от негова страна, но улучи вярното. Фридрих и Антон се заеха с претърсването. Първият като бивш обожател на Йете познаваше всяко кътче от къщата. Скоро донесе ухилен едно прастаро боне, вързано като торба, и каза:
— Тая бохча ми се струва подозрителна, Ваша светлост. Нещо подрънква вътре. Да я отворя ли?
— Да.
Жизнерадостният полицай развърза с труд многократно вплитащите се възли.
— Злато! — обяви после. — Много накити! Шест пръстена, три гривни, три брошки, няколко игли за коса. Всичко с… с… аха!
Приближи камъните до свещта и продължи:
— „Всичко гарнирано с истински камъни“, исках да кажа, но не е така. Вижте, Ваша светлост!
Другите също огледаха камъните, а князът каза, свивайки рамене:
— Всичко това е само стъкло. Е, фройлайн Йете, престанете да отричате! Жертвате се съвсем безполезно, с което ще утежните наказанието си, без с това да помогнете на някого. Вие сте измамена от камериерката и Менерт, недостойно измамена. Баронеса фон Хелфенщайн носеше само истински камъни. Тези тук са фалшиви, а това, което смятате за злато, е месингово тенеке и до няколко седмици ще потъмнее. Ясно е, че другите двама са ви измамили с вашата част и сега се присмиват на глупостта ви.
Това подейства. Нищо друго не можеше да ядоса Йете така, както определението „глупав“. Тя стана от мястото си и попита жарко:
— Камъните наистина ли са фалшиви?
— Да, това е стъкло.
— Значи наистина са искали да ме измамят!
— Това е ясно. Менерт е задържал истинските камъни, а ви е пробутал от евтините си дрънкулки, които берат праха по рафтовете на дюкяна му. В замяна на това вие можете да се поразходите до затвора.
— Аз? О, не! Те трябва да влязат, онези двамата! Сега всичко ще кажа.
Разказа какво се бе случило. Князът изпитваше съчувствие към момичето. Беше подведена. А че Фридрих бе заставен да симулира любов пред нея и да я измами, при всички случаи бе за нея едно много смекчаващо вината обстоятелство. Ето защо каза, когато тя свърши:
— Вашият баща вече ви стовари едно голямо нещастие. Аз не бих желал да го уголемявам. Всъщност сега би трябвало да ви арестуваме. Но няма да го направим, ако обещаете да си мълчите засега по отношение на цялото събитие.
— Няма да кажа думица! — обеща Йете, силно зарадвана от това неочаквано милосърдие.
— Въпреки обещанието ви ще оставя тук Антон, който ще ви надзирава и ще определя с кого можете да общувате и с кого — не. Съвсем безнаказано, разбира се, няма да минете, но ви обещавам, че ще процедират с вас възможно по-меко. Украшенията, естествено, ще взема.
Сега господата, с изключение на Антон, се върнаха пак в палата, където намериха двата скрити от Хулда пръстени имитация. Йете беше издала скривалищата.
Още в предиобеда златарят Менерт получи съдебна призовка. Той побърза да отиде при любимата, за да я уведоми.
— Но да не би да те е страх? — попита тя.
— Страх? Мен? Как ти хрумна тази мисъл?
— Толкова си възбуден.
— От радост, че типовете хлътнаха здраво в капана.
В интерес на истината сърцето му бе много свито, но не искаше да си го признае.
— Да, хлътнаха — каза тя. — Запомни всяка дума, която ще се каже. Много е важно да науча всичко.
— Веднага ще дойда и всичко ще ти разкажа.
— Не, не! Това ще направи впечатление. И бездруго сега пристигна по необичайно време. Мога да изчакам до вечерта, макар че ще изгарям от любопитство.
— Добре ли скри нещата?
— Да съм ги скрила? Какви си ги мислиш! На кого ще дойде на ум да ги търси при мен? Антон и Фридрих са ги задигнали. Аз стоя извън всяко съмнение. Ако потърся скривалище, това само ще привлече вниманието. Въобще няма да ги крия, това е най-доброто и най-сигурното.