Тази дързост и самоувереност разпръснаха по такъв начин съмненията му, че следобед отиде с най-голямо душевно спокойствие при асесор Фон Шуберт. В съседната стая седяха незабелязани от него няколко господа, за да слушат разпита.
— Хер Менерт — заговори асесорът с доверителен тон, — имам един особен случай, който мога да разреша само с ваша помощ. Ето защо си позволих да ви помоля да дойдете при мен за кратко време.
В резултат на това въведение самочувствието на младежа порасна. Той отговори:
— С удоволствие се поставям на вашите услуги. Само ми кажете за какво се касае.
— За едно анонимно писмо, което един от нашите обержандарми получи тази сутрин. Той ми го връчи, за да проуча нещата. Ето редовете. Прегледайте ги и ми кажете после какво мислите за тая работа!
Менерт прочете собствените си писаници и поклати глава, давайки вид, че размисля.
— Сигурно се касае само за някаква мистификация.
— Най-напред и аз наистина си помислих това, но мой дълг беше все пак да проверя нещата, и тогава констатирах… О, всъщност не би следвало да говоря по този въпрос. Но вие трябва да ми помогнете да изляза от затрудненото положение, така че преспокойно мога да ви доверя една важна служебна тайна!
— Естествено! Никой няма да може дума да измъкне от мен!
— Добре! Та представете си, аз наистина намерих ковчежето на баронесата напълно празно!
— Какво говорите! Кой може да е извършителят?
— Кой? Забравяте, че тук са споменати имена.
— Това са честни мъже!
— Така си мислех и аз досега. Но се вслушах в дадения ми тук съвет и действително намерих у двете момичета два пръстена, които принадлежаха към откраднатите бижута. Знаете ли всъщност, хер Менерт, защо трябваше да дойдете при мен?
— Не, изобщо не — излъга този.
— Помислих си го! Сега за двамата полицаи. Много боли да откриеш рафинирани престъпници в хора, които толкова дълго време са се ползвали с пълно доверие. Но най-много ме заболя, че въпреки всички доказателства те упорито залагат на отричането.
— Отричат? А откраднатите пръстени са намерени при техните годеници?
— Да.
— Това наистина е нагло!
— Те признават, че са подарили пръстените на момичетата си, но твърдят, че не са ги откраднали, а са ги купили, и то от вас!
— Хм-м! Вчера малко след обяд те действително бяха при мен. Поръчаха си венчални халки и купиха два пръстена с алансонски планински кристал по за десет гулдена парчето.
— Но намерените при момичетата пръстени имат истински диаманти! Ето ги. Разгледайте ги!
Менерт огледа двата пръстена и каза:
— Това са истински диаманти. Такива пръстени никога не съм имал. Впрочем аз поисках от двамата полицаи гаранционно писмо, че закупените от мен пръстени са имитация. И освен това притежавам описанието им. Нека добре претърсят жилищата им. Убеден съм, че ще намерят моите пръстени у тях.
— Ще зачета този добронамерен жест. Значи притежавате удостоверението и описанията?
— Да. И съм ги донесъл.
Асесорът откликна с предразполагащ, приятелски тон:
— Скъпи Менерт, не беше толкова спешно. Тази работа спокойно можеше да почака.
— О, не! Когато се касае за честта ми, аз не пропускам нито миг. Донесох удостоверението и описанията, за да не се усъмните и за минута в моята порочност.
Все така любезно асесорът попита:
— Това е много добре, много добре! Значи сте ги донесли, за да мога веднага да се уверя във вашата невинност?
— Да, естествено, хер асесор.
Тогава асесорът внезапно промени тона си. Извика заплашително:
— А преди малко заявихте, че изобщо не знаете каква е работата! Лъжец!
— А… о…! — изломоти слисаният златар. — Аз си помислих… аз исках… аз имах намерение…
— Имали сте намерение да направите нещастни едни почтени, невинни хора! Само че много, много погрешно сте подхванали нещата!
— Аз съм невинен и моля да потърсите пръстените ми в палата Хелфенщайн, където живеят двамата.
— Защо там? Откъде знаете, че пръстените се намират там, а не в частните жилища на двамата мъже?
— Така предполагам!
— Не, вие го знаете! Знаете, че пръстените са скрити там, за да бъдат погубени двама честни служители. Ето пръстените. Вижте ги!
— Да, това са те, моите.
— Тези пръстени вие сте занесли на любовницата си в „Тиволи“ за да ги скрие в палата Хелфенщайн.
Лицето на Менерт пребледня при подхвърлените обвинения, но той бързо се окопити и отговори: