— Шишенца и капсули?
— Глупости! Дайте ми реторта и ще ви концентрирам целия световен океан в една-единствена капка! Моите медикаменти едва заемаха мястото на точка, която бихте направили с перото си върху хартия, и въпреки това можеха да въздействат със силата на мълния или топовно гюле.
— Известно ми е вашето изкуство — отбеляза баронът натъртено и му отдавам цялото си признание. Но как успяхте като мним мъртвец да се измъкнете на свобода?
— Знаете ли как се процедира с трупа на починал в затвора?
— Не.
— Оставят го една нощ в килията или лазарета. После го отнасят на гробището и го полагат в Дома на покойника.
— Аха!
— Имах едно средство, което те прави привидно мъртъв, но само за точно трийсет часа. Въздейства екзактно след дванайсет часа. Ако приемем, че го взема днес, утре ще съм „умрял“ и вдругиден ще се озова в Дома на покойника. Оттам е лесно да се измъкнеш.
— И толкова ли безотказно действа едно такова средство?
— Нали виждате по мен — аз съм на свобода!
— След като го е приел човек, какво става с дишането?
— Замира.
— Пулсът?
— Не може да се усети.
— Хм-м! Да допуснем, че ви отворят артерия… тогава какво?
— Но само на крайници! Няма да пусне капка кръв, най-много малко вода.
— Но това практически е смърт!
— Слава Богу, само привидна! — ухили се старият аптекар. — Човек наистина нито вижда, нито чува и усеща. Това ми бе утехата, защото иначе за това кратко време трябваше да изтърпя адски мъки.
— А какво щеше да стане, ако ви бяха заровили веднага?
— Така не се постъпва. Противозаконно е.
— Или да ви бяха заковали веднага в ковчега?
Старият сви рамене.
— Аз съм по-силен, отколкото изглежда. Щях да го разбия.
— Или да ви бяха оставили в затвора и после оттам да ви погребат?
— Тогава щях да си остана това, което си бях — затворник.
— Убедихте ме.
— Но аз действително за малко да си остана затворник. Слушайте по-нататък! Бях лежал и симулирал в лазарета достатъчно дълго. Тази вечер бях сам и приех средството. То не беше по-голямо от песъчинка.
— Какво е на вкус?
— Никакво. Защото точно това е изкуството: едно такова средство не бива да има нито миризма, нито вкус, ако трябва да изпълни целта си.
— Тук се сещам за още един въпрос — каза провлечено Фалкенщайн. — Починалият затворник не бива ли преглеждан?
— Задължително — ухили се аптекарят.
— Тогава би трябвало да открият полуперуката ви и заедно с нея аптеката! Така щяха да разберат всичко и просто да изчакат, докато се събудите.
— Не се безпокойте, нищо не откриха. Не съм толкова глупав, че да се издам по такъв начин. След като приех зрънцето, унищожих останалата аптека!
— Хитрец! Какво стана по-нататък?
— Вахмистърът и ключарят на килиите наминаха още веднъж да ме видят. Казах им, че имам болки в гърдите. Те поискаха да извикат лекаря на затвора, опасявайки се, че мога да умра. Но аз ги уверих, че се нуждая само от спокойствие. Повярваха ми, понеже съм аптекар и би трябвало да разбирам от болести. Освен това лекарят щеше да ругае, ако го събудеха. И така, угасиха светлината и излязоха. Ключът изщрака в бравата, резетата издрънчаха и после чух стъпките на двамата служители да се отдалечават. За първи път ми стана зловещо в тъмното помещение, където вече не един и двама нещастници бяха умрели. А и на мен предстоеше там последната нощ.
— Ужасно! — възкликна баронът и потръпна.
— Заспах. Когато се събудих, трябва да е било малко след един часа по обяд. Най-напред не можах да се ориентирам. Лежах увит в чаршаф на една проста дървена пейка. Изправих се. Едва след доста време паметта ми се възвърна. Бях взел отровата, за да стана привидно мъртъв, и сега отново си бях жив.
— Но къде се намирахте?
— В зимника за въглища, следователно все още в пределите на затвора и на всичкото отгоре под чаршафа бях напълно гол.
— Смърт и Сатана! — изруга баронът. — Та това си е направо проклета история!
— Погледнах през едно от нищожно малките избени прозорчета и забелязах един ключар, който излезе отсреща от вратата и тръгна в права посока през двора насам.
— Мътните да го вземат!
— Легнах бързо пак на пейката и се увих в чаршафа. Чух как ключарят отвори зимника. Минаха няколко минути, после той отново заключи. Очевидно бе искал само да се убеди дали съм налице.
— Следователно са изпитвали подозрение и много-много не са вярвали на смъртта ви.
— Точно така! И както скоро установих, на всеки час имаше проверка.