— Това е една жалка клевета!
Асесорът позвъни. Влезе един хер в цивилно облекло.
— Бяхте ли там, хер комисар? — попита Шуберт.
— Да.
— Намерихте ли нещо?
— Това тук.
Сложи гривната, която вчера Менерт беше получил от Хулда като заплащане.
— Как стигна до вас този предмет? — попита Шуберт. Златарят беше станал смъртноблед. Преглътна:
— Тази гривна аз… аз… аз…
— Хайде развържете си езика!
— Вчера я купих.
— От кого?
— От един непознат.
— А, ето, че най-сетне прочутият непознат отново се появи! Много се радвам да чуя пак за него. Вече се опасявах, че е умрял. Честна ли беше всъщност сделката?
— Да, напълно.
— Защо тогава сте скрили гривната под старите керемиди на вашия двор, както току-що ми прошепна хер криминалният комисар?
— Защото… защото…
— Защото тя е от вашата любовница. Тя ви е дала гривната срещу почти безстойностните предмети, с които е била измамена Йете Хорн.
— Не знам нито дума за това!
— Я стига! Погледнете тези неща тук! Ще отречете ли, че са от вашия дюкян?
— Да. Не са мои.
— Е, вие сигурно притежавате списък на наличните бижута, от който ще съумеем да си изясним положението. Но междувременно ще ви приведем едно друго доказателство.
Позвъни. Влезе Йете Хорн.
— Познавате ли това момиче? — попита асесорът.
Като съгледа свидетелката, Менерт се изплаши. Веднага си каза, че повече не може да се съмнява в своето изобличение. Но все още вярваше в един изход, а именно отричането. Беше твърдо убеден, че Хулда няма да признае нищо. През главата му дори се стрелна мисълта да обвини в лъжлива клетва ниската дебелана, ако даде показания срещу него. Ето защо отговори, овладявайки слисването си:
— Не, не я познавам.
— Вие сте един много неблагоразумен човек — отбеляза служителят. — Не е полезно да се изказват очевидни лъжи, защото после дори и истината се поставя под съмнение.
— Аз не лъжа!
— Не си въобразявайте, че можете да ме заблудите! С това ви приканвам, и то за последен път, да признаете истината!
— Вече я казах. Никой не може да изисква от мен да правя преднамерени признания в моя собствена вреда.
— Е, добре! Тук ние не се занимаваме с предположения, а само с факти. И така, вие оставате на показанията си?
— Да.
— Отново крайно глупаво от ваша страна. Вие сте говорили с това момиче в „Тиволи“.
— Не.
— Дори сте отишли да я вземете от мястото й, за да седне до вашата любовница.
— Не знам нито дума за това. А пък и нямам любовница.
— Може би дори не сте били в „Тиволи“, имам предвид по-предната вечер.
— Тогава не съм бил.
— Това твърдение е отново много глупаво. На мое разположение стоят свидетели, които ще удостоверят, че сте били там.
— Те ще са лъжесвидетели.
— Чуйте, драги мой, само не си мислете, че си имате работа с някой детински глупав човек! Свидетелите, за които говоря, са хора, чиято дума има повече тежест от сто ваши клетви. Впрочем фройлайн Хорн веднага ще каже, че лъжете!
И обръщайки се към момичето, попита:
— Познавате ли този мъж?
— Да.
— Беше ли онзи ден в „Тиволи“?
— Да.
— Говори ли с вас?
— Не само говори, а донесе и двата пръстена, които ние после скрихме. Накрая изпрати камериерката до квартирата й, а аз трябваше да остана в „Тиволи“, за да могат несмущавано да уговорят как да ме измамят с моя дял от украшенията!
— Лъжа, нищо друго, освен лъжа! — заяви Менерт.
— Глупост, нищо друго, освен глупост от ваша страна — забеляза служителят. — Ще ви представя още една личност.
Позвъни и отново влезе един мъж в цивилно облекло. Беше попитан:
— Имахте ли успех?
— Много голям. Ще позволите ли?
Върна се до вратата и я отвори. По даден знак от негова страна влезе прислужникът на учреждението с някакво куфарче в ръка. Предаде му го и се отдалечи. Господата огледаха съдържанието му на една съседна маса, така че Менерт да не може да го види. Последно влезлият, който беше детектив, направи тихо доклад и след това отново отиде до вратата и тикна вътре Хулда Нойман. Тя изглеждаше много бледа и смутена. Бяха я навестили съвсем неочаквано, бяха намерили откраднатите предмети и заедно с тях я бяха докарали направо тук. Съдия-следователят се обърна към нея, посочвайки Менерт:
— Познавате ли този мъж?
Менерт се опасяваше, че тя ще даде утвърдителен отговор. Ето защо не й даде време да отговори, а бързо вметна:
— Откъде накъде ще ме познава? Аз никога не съм…
— Мълчете! Ще отговаряте само когато ви попитат. И така, фройлайн Нойман, познавате ли този мъж?
— Не.
Беше възнамерявала да отговори утвърдително. Но понеже от поведението на Менерт заключи, че той не го желае, постъпи обратното.