— Мислех, че тук имате.
— За съжаление, не. За два-три дни става, но не за по-дълго. Положението тук е такова, че от всеки десет души, които човек среща вечер, девет са тайни полицаи. А и в провинцията вече не съм в безопасност. Днес ми попадна в ръката един вестник. И какво открих, мислите? Публична обява за издирването ми с най-подробно описание на чертите ми.
— В такъв случай трябва незабавно да бягате. Вашата жена и дъщеря ви могат и по-късно да ви последват. Пари за бягството и бездруго имате достатъчно.
— Да, имам действително — отговори той, като посегна към левия вътрешен джоб. — Но само парите не вършат работа. Разсъдливостта тук е поне толкова ценна колкото парите. За себе си не се страхувам. Много лесно мога да изчезна завинаги. Но моите женоря са глупави и неопитни. Ако тръгнат след мен, за полицията ще бъде много лесно да ги проследи тайно и така да ме намери. Ето защо трябва и аз да присъствам, когато напускат града и страната.
— И никакъв изглед ли няма да си намерите скривалище?
— Вече съм помислил за едно-друго, но още нищо сигурно не съм намерил.
Преди малко, когато бе посегнал към вътрешния джоб, дъщерята беше сръчкала баща си. С това необмислено движение Симеон се беше издал, че носи парите в себе си. Ето защо сега Теодолинде каза замислено:
— Хм! Лоша работа. За това, което правите за нас, ние си плащаме, наистина, но въпреки всичко ви дължим благодарност. Имам една идея.
Златарят я погледна изненадано.
— Да не би да искате да ми предложите убежище в къщата си? Това действително би било изключително изгодно за мен. Там никой не би ме търсил.
— Сега, да. Именно това съображение ми навя идеята да ви кажа, че бихте могли да останете при нас. Ти какво ще речеш, татко?
— Хм-м! Не става — отговори запитаният.
— Защо?
— Ами помисли си, един барон и издирван с обява беглец! Това е немислимо!
— Точно защото е немислимо, никой няма да го търси при нас! Ще дойде вечерта, след като се е стъмнило. Ние самите ще го пуснем да влезе.
— Прислугата въпреки всичко ще го усети. Та нали ще му бъдат необходими продоволствия.
— Ще живее в малката стаичка зад твоята библиотека. Там ще може да се заключи. От каквото се нуждае, ще го получава чрез нас.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се извърши.
Баронът, естествено, само си даваше вид, че е против плана на дъщеря си, който само преди малко бяха обсъдили заедно. Якоб Симеон съзнаваше, че нищо по-изгодно не може да му се предложи. Ето защо заговори настойчиво:
— Не се безпокойте, милостиви хер! Ако ме приемете, няма да имате ни най-малка вреда, а само полза.
— Бих желал да се запозная с тази полза.
— О, човек никога не знае по какъв начин може да му бъде полезен някой. С верижката вие преследвате определено намерение, при което… хм, най-малкото от благодарност ще се задържа към най-дълбоко мълчание.
— Дори вашият собствен интерес ви повелява да мълчите. С приказки само ще си навлечете беди и вреди.
Тук дъщерята вметна:
— Най-главното остава още неспоменато. Ако заловят Симеон и намерят парите ни у него, той ще трябва да съобщи от кого е получил една толкова голяма сума.
— Аз не бих ви издал! — врече се споменатият.
— Вярвам, но въпреки това те ще открият. Банкнотите са номерирани и за полицията няма да е трудно с разпитване да издири в чии ръце са се намирали последно. Всеки банкер си записва номерата. Следователно в наш собствен интерес е сегашният притежател да не бъде заловен. Помисли върху това, скъпи татко!
Едва след известна пауза привидно размишляващият барон отговори:
— За съжаление, ти си свикнала във всичко да ми се налагаш!
— Значи си съгласен?
— Охо, толкова бързо тая работа няма да стане!
— Помисли, това са само четиринайсет дена!
— Достатъчно дълго!
Симеон също го удари на молба и понеже дъщерята го подкрепи, баронът даде вид, сякаш тяхната настойчивост е победила колебанията му.
— Е — каза, — няма повече да се противя. Но не поемам никаква отговорност!
Дъщерята се изсмя подигравателно.
— Ха! Нашият повереник ще внимава.
— Това се разбира изцяло от само себе си! — заяви Симеон. — Значи да дойда вечерта?
— Естествено! Няма да вземате да дойдете посред бял ден, я!
— Няма. Ще изчакам тъмнината. Определете ми времето. Утре към полунощ?
— Съгласен — отвърна колебливо баронът. — Видяхте ли липата, дето се издига край пътя за коли, водещ към замъка?
— Да.
— Явете се при това дърво. Аз ще дойда да ви взема оттам. Но не носете никакъв багаж. Всичко, от което се нуждаете, ще намерите при нас. И още едно много важно условие ще поставя. Също вашите близки не бива да знаят, че сте при нас.