— Я стига! Тук няма да ви издавам никаква асигнация — противопостави се баронът и сви юмруци.
Двамата мъже стояха така враждебно един срещу друг, че Теодолинде я хвана страх. Тя съзна колко е необходимо да не се възбужда подозрението на златаря. Ето защо даде на баща си един бърз, само от него забелязан знак и каза:
— Без кавги! Хер Симеон е прав. Вярно, в никой случай не е желателно да се застояваме тук повече от безусловно необходимото, но ти му обеща полицата, така че си длъжен да му я дадеш.
Баронът отстъпи.
— Е, ще ти изпълня волята. Но ако идем по Дявола, ти ще бъдеш виновна!
Седна на писалището, а Симеон му светеше така, че светлината да пада само върху масата. Фалкенщайн взе един лист от купчинката за съдебни преписки и започна да пише. Погледът на Симеон следеше изтичащите от перото букви.
— Сега доволен ли сте? — попита Фалкенщайн, когато свърши.
— Още не съвсем — отговори златарят и продължи: — От съдържанието на написаното съм доволен. Но какво ще стане, ако се отречете от тези редове?
— И през ум не може да ми мине!
— В сделките човек винаги трябва да проявява предпазливост! Аз не познавам почерка ви и не е изключено някой да заяви, че съм го имитирал и фалшифицирал. Ето защо за моя сигурност е необходимо да имам необоримо доказателство, че този документ действително е изготвен от вас.
— Да не би да искате да имате щемпела ми?
— Виждам, че сте надянали един пръстен-печат. Тук при приборите за писане има цяла пръчица восък. Ще подпечатате написаното под масата. Плотът ще служи като сенник. До прозореца няма да стигне и лъч светлина.
Баронът хвърли един въпросителен поглед на дъщеря си. Тя му кимна успокоително, така че той подпечата полицата и я подаде на бижутера. Онзи я прибра със задоволство и каза:
— Благодаря! Сега всичко е наред и можете да правите с нещата каквото си искате.
Подмяната бе извършена и те се отправиха надолу към малката врата. Когато стигнаха там, Симеон угаси светлината, прибра фенера и прошепна:
— Вън се разделяме веднага. Аз напускам града. Вие железницата ли ще използвате?
— Естествено.
— Остава ли в сила уговорката да дойда в полунощ?
— Е, всъщност би трябвало да ви пратя по дяволите. Елате в полунощ!
— Добре, благодаря! Ще предам ключовете на дъщеря ми и веднага се отправям на път, защото пеша е… стой! Тихо, съвсем тихо!
Вече бе възнамерявал да пъхне ключа в ключалката. Но ето че отвън прозвучаха стъпки, които спряха точно пред вратата. После чуха двама мъже да разговарят полугласно. Макар разговорът да се водеше с приглушен тон, можеха ясно да долавят всяка дума. Не е трудно да си представи човек как се заслушаха Симеон, Фалкенщайн и дъщеря му, когато чуха, че става дума за тях.
Двамата мъже бяха Фридрих и тимпанистът, които искаха да подпомогнат изгубената памет на музиканта, както вече знаем. Бяха спрели при вратата, понеже Хаук си бе спомнил, че оттук бяха излезли трима души, които срещнаха после другия, Менерт.
Тримата престъпници слушаха с напрежение и затаен дъх всяка изговорена вън дума. Не смееха да мръднат, докато не се убедиха, че Хаук и Фридрих са се отдалечили.
— Чумата го взела! — изруга сега златарят. — Миг по-късно, един-едничък, и щяха да ни спипат!
— Кои ли бяха? — попита баронът.
— Как? Не знаете ли?
— Не. Да не би да мога да надзъртам през вратата, сякаш не е от масивно дърво, а от стъкло?
— Това не е необходимо. Единия глас трябва вече да съм го чувал. Мисля…
Спря, размишлявайки. А Фалкенщайн отбеляза:
— Аз не съм от столицата. Да не би да очаквате да познавам гласовете на всичките й жители?
— Това не. Но съдържанието на разговора би трябвало да ви подскаже с кого сме си имали работа.
— Нямам никаква представа.
— Единият беше мъжът, когото се наложи да ударя.
— Всички дяволи! Онзи ли? Значи тимпанистът, музикантът!
— Музикант ли е?
— Да. Нали така пишеше във вестника.
— В моето скривалище не достигат вестници. Какво всъщност пишеше?
— Че този музикант Хаук е бил намерен в безсъзнание.
— Много хубаво, че е жив. Значи не съм убиец. Само паметта му явно е пострадала от удара. Значи не е шпионин или полицай. Следвал ни е от глупаво любопитство! Но днес като че нещата са други. Той търсеше някаква следа, а другият… о, по дяволите! Сега се сещам. Познах го по гласа. Той е един много опасен тип, таен полицай на служба при княз Ван Зоом. На него и колегата му князът дължи своите сензационни разкрития. Проклятие! Нали чухте, че оня музикант спомена имената ни?
— За съжаление — отговори баронът. — Той ги е чул и ги е запомнил. Вчера онзи Менерт има глупостта да ги спомене.