— Значи съзнавате, че ни грози опасност. Полицаят нали каза, че ще се осведоми дали барон фон Фалкенщайн и дъщеря му вчера са били в столицата.
— Няма начин да го разбере — ухили се Фалкенщайн. — В книгата за посетители ние се записахме с фалшиви имена.
— Това е добре, много добре. Но как уреждате преобличането на милостивата фройлайн?
— Много просто. Върху мъжкия костюм дъщеря ми носи рокля и дамско наметало. Сваля ги за минута.
— По път естествено?
— Разбира се. От нашия хотел до Алтмаркт минаваме покрай дълга и обширна градина, граничеща със задните къщи на улицата. Там явно има малко минувачи. Дъщеря ми сваля роклята, наметалото и шапката. За мен не представлява някаква трудност да прехвърля ниската желязна ограда и да скрия нещата под група храсти. После ги вземам пак оттам, Теодолинде ги облича, качваме се на някой файтон и се прибираме, както сме излезли. Никой в хотела не заподозира, че дъщеря ми междувременно е носила мъжко облекло.
— Умно и хитро замислено! Но човек никога не бива да вярва на Дявола. Тоя полицай е по дирята ни. Ще гледам час по-скоро да оставя столицата зад гърба си.
Вмъкна ключа нечуто в ключалката и отвори вратата до тесен прозорец, после започна бавно да го разширява, докато накрая излезе да се огледа.
— Можете да идвате — каза. — Двамата наистина са си отишли.
— Добре! Значи довечера?
— Да, в полунощ при липата.
— Ще дойда да ви взема оттам. Лека нощ!
— Лека нощ!
Разделиха се. Баронът хвана дъщеря си за ръката. Улиците бяха пусти. Само тук и там срещаха по някой среднощен пешеходец. Когато стигнаха въпросния парк, той беше толкова самотен, сякаш не се намираше в централните райони на столичния град. Спряха да се ослушат.
— Чу ли нещо? — попита той.
— Не — отговори тя.
— А на мен ми се стори, сякаш чух пясъка да изхрущява под нечий крак.
— Заблудил си се. Страхът въздейства на въображението. Не е било нищо.
— Да се надяваме! Почакай тук, докато се върна! Ще отида да взема нещата.
Баронът не беше се измамил. Шумът, за който говореше, не беше плод на въображението му, а действително произхождаше от крак. Двамата бяха подслушвани.
Просторният, самотен парк се простираше край задните къщи на „Шилерщрасе“. В една от тези постройки живееше семейство Холм. Хилда Холм се намираше, както знаем, с баща си в Бад Райтценхайн. Той се лекуваше там. Доктор Холм, брат й, бе останал сам вкъщи. Седеше на масата и пишеше. Като сътрудник на „Регирунгсжурнал“ беше започнал да изготвя нова поредица статии, които трябваше да се появят в най-близко време в ежедневника под заглавието „Писма за изкуството от Америка — 2 част“. Първата част на „Писмата“ беше отпечатана преди време анонимно в „Резиденцблат“ за който Холм работеше тогава само като репортер.
Работата му не беше спешна. Но вчера Елън Стартън, годеницата на Холм, също бе заминала за Бад Райтценхайм, за да посети Хилда и бащата, и ето как сега Макс бе съвсем сам. Вечерта беше седнал да се захване с първата статия от поредицата.
Едва през деня му бе съобщено, че може да си даде малко свобода във времето. Ето защо искаше да последва Елън Стартън, за да изненада годеница, сестра и баща и да прекара един-два дни с тях. Вече беше стегнал куфара си. Възнамеряваше да пише през цялата нощ, докато стане време да потегли за гарата.
Неуморно се плъзгаше перото по хартията. Холм не поглеждаше часовника, изгуби мярка за времето и се изненада немалко, когато забеляза, че вече минава два часът след полунощ.
Беше вече приключил поредната статия. Стана и отиде до парка да се поразтъпче и да подиша чист въздух. Смяташе после да продължи с писането. Беше свикнал на нощна работа. Върна се мислено назад във времето, когато още свиреше в „Тиволи“ за танци. Случвало се беше цяла нощ да се упражнява в гардеробното помещение на увеселителното заведение, понеже хазаинът му не понасяше звуците на цигулката.
В единия ъгъл на парка земята малко се издигаше. Няколко стъпала водеха до открита беседка. Холм вече се канеше да се отправи към нея, когато долови приближаващи крачки.
Ясно различи, че идваха двама души. Поколеба се и замря на място. Само една крачка бе направил неволно към перилата на беседката, за да хвърли един поглед на минувачите. Тогава изхрущя пясъкът под крака му и този звук бе чул баронът.
Те спряха и той долови какво си говореха. Единият мъж прескочи оградата и се запъти към група храсти. Но Холм беше по-впечатлен от обстоятелството, че другият мъж имаше висок, сопранов глас.
Сега първият се върна с някакъв пакет в ръка. Прехвърли се отново на улицата.