— Лежеше си така, както го оставих — каза. — Ето, сложи най-напред роклята. Ще ти помогна.
— Дай я! Да не дойде някой?
— Едва ли!
— Човек все го е страх. Добре, че всичко мина!
— Да, слава Богу! Сега нека посмеят да тръбят, че оня хлапак е барон Роберт фон Хелфенщайн! Ще им сложим такъв кръст на сметките, по-голям от който не би могъл да има.
— Ако успеем!
— Я стига! Имаме истинската верижка и също истинското бельо на детето. Трябва да победим. Дори княз Ван Зоом не може да ни попречи.
— Но това ни костваше и много пари, двайсет и пет хиляди гулдена. Да се надяваме, че ще успеем да си ги приберем пак от тоя Симеон, вместо да му дадем другите уговорени двайсет и пет хиляди, когато дойде днес в Грюнбах.
— Да, да се надяваме! Аз при всички случаи ще го чакам в полунощ при липата, дето се издига край пътя за замъка.
— Кога си заминаваме?
— Най-добре веднага. В четири и половина тръгва първият влак за спирка Вилдау. Можем да ползваме него. Колкото по-скоро се махнем, толкова по-спокойно ще можем да дишаме. Ще бъде дяволски неприятно, ако барон Фон Фалкенщайн бъде спипан тук по съмнителни пътища. Готова ли си?
— Да. Вземи пакета!
— Хайде!
Тръгнаха.
Нито една дума не беше се изплъзнала на подслушвача. Той остана още няколко секунди неподвижен — не преднамерено, а от изненада.
От това, което беше чул, не можеше да проумее нищо. Но двете споменати имена — Фон Хелфенщайн и Ван Зоом — го бяха накарали да наостри слух. Съдържанието на послушания разговор трябваше да има някаква връзка със събитията около Капитана. Вярно, не беше споменат той, Франц, а Роберт фон Хелфенщайн, който навремето бе загинал в пламъците… Хлапак… истинска верижка… детско бельо… Сякаш мълния озари Холм. Беше попаднал на следите на ново престъпление, свързано с тъмните машинации от миналото… Бързо излезе на улицата и тръгна с възможно по-приглушени стъпки след двамата.
Не бяха се отдалечили много. След двайсетина минути ги видя да влизат в една малка страноприемница. Тя се числеше към увеселителните заведения на столицата и беше отворена през цялата нощ.
Холм накрая така бе ускорил крачки, че когато мина през вратата, забеляза двамата да изкачват стълбището. Оттам тъкмо слизаше пиколото. Холм чу, че двамата му дадоха някаква заповед. Влезе в общия салон, където седна тихо и незабележимо. Не смяташе веднага да започне да разпитва, щеше да е твърде очебийно. Едва след известно време излезе. Завари пиколото в коридора, където лъскаше ботуши.
Пъхна му един гулден в ръката и попита:
— Познавате ли хера, който преди десетина минути се върна с дамата?
Запитаният погледна гулдена, направи един дълбок, изпълнен с респект, поклон и отговори:
— Познавам ги, естествено. Та нали са отседнали при нас.
— Откога?
— От онзи ден следобеда.
— Кой е херът?
— Търговец от Кирхенбах. Името му е Мосберг. Изглежда богат мъж.
— Дамата негова жена ли е?
— Опазил Бог! Дъщеря му! — И разбрал сякаш защо Холм се осведомява за двамата, каза: — Тя не е омъжена! Хубавичко момиче! Много хубавичко, нали?
Присви око и кимна хитро на Холм. Този отговори:
— Колко дълго ще останат тук?
— Ще отпътуват след час. Трябва да ги закарам с файтона до гарата.
Сега Холм знаеше достатъчно. Тръгна си. Нито за миг не се поколеба какво трябва да направи. Отправи се директно към къщата на княз Ван Зоом, за да му докладва. Той щеше да знае как най-сигурно да действа и какви мерки да вземе. Холм няма късмет. Малкото файтони, които срещна, бяха все заети, така че трябваше да измине целия път пеш. Когато стигна най-после до къщата на княза, видя, че при портиера още свети.
Позвъни. Портиерът го позна. От него научи, че князът е излязъл по никаква спешна работа и може би няма да се прибере до разсъмване. За какво се касаеше, портиерът не можеше да каже. Знаеше само, че в късните часове тайният полицай Фридрих и един млад мъж са пожелали да говорят с княза. След кратък разговор тримата мъже заминали с един файтон. Предполагаше, че отново са предприели някаква полицейска акция.
Холм не виждаше смисъл да чака завръщането на княза. Написа му кратка бележка и тръгна към вкъщи. Подслушаният барон Фон Фалкенщайн и дъщеря му възнамеряваха, както и той, да напуснат столицата с ранния влак в четири и половина. Следователно до Вилдау и после с пощенската кола до Бад Райтценхайн щяха да имат общ път. При това положение може би щеше да му се удаде случай да узнае нещо повече за тях и плановете им.
Когато се прибра, веднага се приготви за път. После си взе куфара и потегли. Пред пътната врата размисли за миг дали да помоли в полицията за придружител. Но пък нали нямаше в ръце нищо конкретно срещу барона и дъщеря му. Те при всички случаи щяха да отрекат всичко, което знаеше и можеше да изложи в момента срещу тях. Не, трябваше да ги наблюдава и първо да събере доказателства за тъмните им планове. Така реши.