Така и стана. Качиха се на влака. По време на пътуването използваха възможността за кратък сън. При Холм това бе по-скоро дрямка. Когато стигнаха Вилдау, той разбуди Хаук. Слязоха и веднага си извадиха билети за пощенската кола. Тъй като бяха първите, получиха най-добрите места — номера едно и две.
Холм предаде куфара си на пощенския колар, след което седнаха в ресторанта на пощенската станция, за да прекарат там времето до тръгването на колата. Малко по-късно дойдоха също баронът и дъщеря му. Не удостоиха другите двама с поздрав. Теодолинде се настани с високомерна поза, а баронът отиде да се погрижи за билети.
— Най-добрите места са вече взети — извести той, когато се върна. — Това е неприятно.
— Как така неприятно? — попита тя.
— Е, да не би да те удовлетворява една второкласна седалка?
— Това не, но аз ще заема именно най-добрата. Това се разбира изцяло от само себе си.
— Няма да ти я отстъпят.
— Охо! Бих искала да видя кой ще дръзне да прояви неучтивост към Теодолинде фон Фалкенщайн!
Холм и Хаук дадоха вид, че тези думи не ги засягат. Другите двама изобщо не ги сметнаха за пътници. Когато бе даден първият сигнал, баща и дъщеря излязоха. Холм и Хаук ги последваха по-късно и действително намериха местата си заети. Поздравиха много вежливо, но не им бе отвърнато. Бяха решили да се задоволят с двете по-задни седалки. Но там лежаха чадърите, шапките и останалият багаж на Фалкенщайн.
— Майне хершафтен, мога ли да ви помоля за малко място? — попита докторът.
Не получи отговор. Повтори думите си, но и сега не чу дори сричка. Тогава той просто взе пречещите предмети и ги тръсна в скута на двамата.
— Простотия! — реагира Теодолинде.
— Нещо забелязахте ли, фройлайн? — попита Холм. Тя сви презрително рамене, но не отговори. Ето защо той продължи:
— Помислих, че искате да кажете нещо. Обичам това да става ясно, че човек да може да го разбере. Защото тогава поне би могъл да даде отговор.
— Отговор от нас въобще не очаквайте — избърбори владетелят на замъка.
— Аха, значи не е ставало дума за нас и ако съм чул правилно, както предполагам, определението „простотия“, явно се е отнасяло само за вас. Моля за извинение!
Поклони се много учтиво и се подсмихна в себе си. Баронът много се ядоса за върнатата му по този начин хаплива забележка и зачака сгоден случай да си отмъсти. Но той така и не се явяваше. Ето защо, когато вече бяха минали първата спирка, го създаде сам. Пътят бе станал лош, колата се мяташе насам-натам и ето как докосването на пътниците от време на време беше неизбежно. При един такъв досег баронът се сопна на тимпаниста:
— Хер, какво сте се забутали? Едва ли не излиза, че сте ми хвърлили мерак.
— Това е вярно — отговори Хаук спокойно, — само че не в това отношение, което си мислите.
— Безсрамие! — извика Фалкенщайн. — Какво искате да кажете? Я си затваряйте устата и седете спокойно!
А след кратка пауза се обади Теодолинде:
— Татко, моля те! Да не би да се намираме в някой хаван, та се канят да ни счукат на брашно?
— Внимавайте и вие! — излая следствие на това баронът към доктора. — Не се намирате в някоя кръчма, в каквито явно сте свикнали да се отбивате!
— Там ли сте ме виждали? — попита Холм, връщайки му по този начин оскърблението.
— Селяк! — гласеше отговорът.
Това вече дойде прекалено на доктора. Той почука на предния прозорец, нареди на пощенския колар да спре и слезе.
— Какво има? — попита онзи.
— Спътниците ни нещо са сбъркали местата.
— Как така?
— Поискайте да ви покажат билетите си.
Същевременно тикна в ръката му пари за почерпка. Мъжът веднага слезе от капрата, свали шапка и каза на барона:
— Мога ли да помоля хера и дамата за билетите?
— За какво?
— Заради местата.
— Я стига! Двамата си имаме места!
— Но може би грешни.
— Това не ни интересува. Ние първи се качихме.
Тогава Холм се обади:
— Тези две особи, изглежда, никога не са пътували с пощенска кола, защото иначе щяха да знаят по какъв начин се дават местата.
— Мълчете, безсрамнико! — отреагира Фалкенщайн. — През целия път ни досаждахте.
— Това действително е вярно. Ние ви поздравихме. Това е досаждане, което вие очевидно не заслужавате.
— Това е вече върхът! Пощальон, освободете ни от тези двама мъже!
Споменатият разчеса смутено косата си и отговори:
— Този въпрос може да се уреди на следващата станция. Дали някой е недостоен да пътува с друг, не мога аз да решавам. Но дали всеки пътник е седнал на правилното си място, съм длъжен да проверя. И така, билетите, моля!