— Не е необходимо.
— Съвсем правилно — кимна Холм. — Не е необходимо да гледате билетите на другите. Ето ви моя — номер едно. Виждате ли? А моят приятел има номер две.
— Хм-м! Глупава работа — промърмори коларят.
— Защо глупава? Другите пътници следователно имат номера три и четири. Ние щяхме, да си премълчим, но понеже на вежливостта ни бе отвърнато с грубост, искаме си полагащите ни се места.
— Проклятие! — изръмжа в брадата си пощальонът.
— Няма защо да ругаете, а изпълнете дълга си!
— Тук наистина сте прав. Значи настоявате?
— Да.
Коларят познаваше барона и дъщеря му. Сега се обърна сервилно към тях:
— Да, майне хершафтен, в случая не мога да помогна. Трябва да седнете отсреща.
— Да не фантазирате? — запита Фалкенщайн.
— Не, все още нямам нервна треска. Но лесно мога да я хвана, ако продължава все така. Моля, освободете номера едно и две!
— Никога! През ум не ни минава. Продължавайте! На следващата станция обаче ще се оплача. Който не е доволен от мястото си, да слиза и да върви пеша.
— Е, какво да правим? — попита пощенският колар, като погледна безпомощно Холм.
— Изпълнете задълженията си — отговори този. — Ние сме си платили местата и искаме да си ги получим. Който ни ги оспорва, ще види какво ще се случи. И така, за последен път моля местата ни да бъдат освободени.
— Не знаете кой съм аз!
— Много добре го знам. Вие сте търговец от малкото селище Кирхенбах и се казвате Мосберг.
Баронът трепна, а пощенският колар рече усъмнено:
— Знаете ли го със сигурност?
— Да. Той сам се е записал така в регистрационната книга. Попитайте го! Впрочем моят приятел е човек на изкуството, а аз съм доктор по философия. Имената в случая са без значение. Но стига сме спорили. Аз си искам мястото. Не го ли получа доброволно, сам ще си го взема. Махайте се!
Хвана барона с непреодолима сила, дръпна го нагоре и го запрати към срещуположната седалка. Теодолинде сега последва баща си доброволно. Коларят се качи и пътуването продължи:
Повече не бе казана нито дума. Но толкова по-красноречиви бяха очите на двамата Фалкенщайн. На следващата станция баща и дъщеря слязоха.
— Сега ще направи донесение — рече Хаук.
— Не ме е грижа за това. Ние дойдохме с враждебни намерения към него и сега му дадохме да го разбере. Нека знае какво може да очаква от нас.
Вместо шефа на пощенската станция дойде коларят. Каза:
— Успях да уредя нещата.
— И той повече не се интересува от нас?
— Не. Те си поръчаха специален екипаж. Сега ще пътуваме сами.
Пътуването продължи и протече без всякакви произшествия. Когато стигнаха в Райтценхайн, потърсиха къщата, в която бяха отседнали бащата, сестрата и годеницата на Холм. Радостта на тримата при неговата поява беше голяма, изненадата ги ощастливи. От само себе си се разбира, че на Хаук също бе казано „добре дошъл“. Той после отиде да следи за пристигането на барона и дъщерята. Когато пристигнаха, се зае незабелязано да ги наблюдава. Видя, че Фалкенщайн отиде в аптеката и после се отправи с дъщеря си към замъка на граф Хагенау. В аптеката Хаук разбра, че баронът е купил приспивателен прах, а по-късно научи, че бащата и дъщерята са останали около час в замъка Хагенау, след което са продължили пътуването до Грюнбах.
— Кога тръгваме за Грюнбах? — попита Хаук доктора.
— Не ми се иска да губим време. Трябва да поразузнаем около замъка и да се запознаем с околността. Да потеглим след храна?
— За мен е удобно.
Така и стана. След приключване на обяда двамата се сбогуваха с другите. Тръгнаха към Грюнбах, описаха една дъга около селото и се насочиха после към липата, която стърчеше между селището и замъка. Но внимаваха и го вършеха възможно по-небиещо на очи. По тази причина минаха край дървото, без да спрат, и изчезнаха после в един храсталак, който се проточваше към гората.
— Дървото е много подходящо — отбеляза докторът. — Дънерът е толкова дебел, че човек лесно може да се скрие зад него.
— От това май ще трябва да се откажем.
— Защо?
— Защото там лесно могат да ни спипат. Оня Симеон ще дойде и ще чака. Не, не бива да се крием зад стеблото, а ще се качим горе. Вярно, за катерене дървото е прекалено дебело. Сигурно е на повече от хиляда години. Но с помощта на въже, което ще метнем през някой клон, става. А въже все ще намерим отнякъде.
— Да. А когато седнем там горе, няма да чуем и думица от това, което се говори долу.
— Хм-м! Най-долният клон се намира най-малкото на дванайсет лакти от земята.
— Защо да се катерим? Това изобщо не е необходимо. Липата е куха.