— По дяволите, били са предпазливи!
— Но въпреки всичко аз извъртях едно номерче на господата. С други думи, скоро ме споходи една спасителна идея, която осъществих, когато се стъмни.
— Разказвайте!
— Имах чувството, че надзирателят, контролиращ зимника, само наднича в него, а не влиза, но за да се задейства моят план, трябваше да се погрижа той да приближи. Когато стана време, аз проснах само чаршафа на пейката. Той пристигна и забеляза, че има промяна в положението. Пристъпи няколко крачки в помещението. Аз се бях скрил зад вратата и веднага го пипнах.
— Той не се ли развика за помощ?
— Беше онемял от страх. Я се оставете някой път да ви сграбчи труп, пък да видим дали няма да излезете от равновесие!
— Това действително е вярно — беше принуден да признае Фалкенщайн.
— Бях го склещил с две ръце за гърлото и така здраво го стисках, че изгуби съзнание. Фенерът му беше паднал на земята и угаснал. Но имаше кибрит в себе си, така че можах отново да го запаля. Заключих вратата, съблякох му дрехите, сложих го на моето място върху дървената пейка и го завих с чаршафа.
— Всички дяволи!
— После встъпих в новата си служба на ключар и заключих вратата на зимника отвън. Това засводено въглищно помещение се намираше откъм страната на затворническия двор. Там стената е висока към три метра и половина. Не може да се прескочи. Но имаше порта, а аз имах връзка ключове.
— И накъде се отправихте после?
— Най-напред трябваше да отскоча до вкъщи.
— Ама… да не сте искали веднага да ви хванат?
— Глупости! Толкова бързо бягството ми не можеше да бъде открито. Както предвижда законът, бяха уведомили семейството ми — имам пет дъщери — за моята внезапна смърт. За този случай моите момичета имаха точните ми инструкции. Те трябваше незабавно да изискат трупа ми. Йете, най-малката, отишла, наистина, веднага до съда да го стори, но й било отказано. Казали й, че трупът ще остане до погребението в затвора.
— Фатално!
— Затова и толкова много се зарадваха домашните ми, когато почуках така неочаквано на вратата. Преоблякох се бързо, взех всички налични пари и ето ме сега тук.
Настъпи пауза.
Най-сетне баронът попита:
— И търсите при мен убежище?
— Не съм и помислил. Може би скоро ще тръгнат по петите ми. Искам по най-бързия начин да се прехвърля през границата.
— За Америка?
— И през ум не ми минава. Оттам веднага могат да ме изпратят обратно. Вече знам къде мога да изчезна. Само ми трябват… повечко пари!
— А-а, такава ли била работата!
— И вие ще ми ги дадете… още днес!
— А ако не мога? Аз самият съм пред свършек!
— В такъв случай ще трябва да си носите последствията. Ще остана тук, докато сте в състояние да ме подпомогнете. Ако ме арестуват във вашия замък, заедно с мен заминавате за затвора. Така че решавайте по-бързо!
— Добре! — Баронът беше взел решение. — Вярвате ми или не, но аз наистина нямам пари вкъщи. Поне не сумата, от която се нуждаете. Въпреки това ще имате достатъчно средства. С други думи, знам едно място недалеч оттук, където Капитана е стъкмил нещо като спестовна касичка.
— С пари?
— Стоки и пари. В една стара, изоставена шахта.
Хорн кимна замислено.
— Слушал съм за това. Спомням си, че Капитана подметна нещо по въпроса.
— Ще опразним заедно гнездото и после ще делим. Защото аз, както казах, също съм закъсал. Има достатъчно и ще стигне за двама ни.
— Съгласен! Кога ще потеглим?
— След като се стъмни. Но ще имаме нужда от въжена стълба.
— Аз междувременно ще я изготвя. Дайте ми необходимия материал и ми отредете някое помещение, където да мога необезпокоявано да работя. От какво още се нуждаем?
— При всички случаи от фенер. Освен това дъщеря ми ще дойде с нас. Тя е моя довереница.
Хорн подскочи.
— Дума да не става! Ще отидем само двамата! Настоявам за това! Не опитвайте фалшива игра с мен, иначе ще си теглите последиците.
Баронът трябваше да се примири. Той самият имаше неотложна нужда от пари и в лицето на Хорн беше намерил човек, с чиято помощ определено щеше да може да отстрани тежкия камък, затварящ отверстието на паричния тайник. Дали щеше да допусне Хорн изобщо да получи нещо от парите, щеше да си дойде от само себе си. Реши за всеки случай да вземе един нож. Човек нали никога не знае…
Глава 3
Тайникът
Минаваше полунощ, когато Отшелника потегли. Метна пушката на гръб, взе лампата и се спусна в прохода. Домът щеше да остане под стражата на кучето, което щеше да бди на двора и нямаше да допусне някой да влезе в кулата. Прекоси бързо галерията и се измъкна предпазливо в гората. Беше лунна нощ. Целта на Отшелника беше една далечна, усамотена горска клисура, където наскоро беше открил дивечова пътека.