— Наистина ли? Не го забелязах.
— Защото минахте от другата страна. От моята аз видях една пролука, достатъчно голяма да мога изцяло да пропълзя вътре.
— Тогава ще видим дали ще можем да се възползваме от тази възможност. А сега нека огледаме замъка.
Обиколиха го от всички страни, докато се ориентираха съвсем точно. При това съгледаха и кулата, в която живееше Отшелника Винтер. Приближиха да огледат съоръжението. Така стигнаха до една височинка, от която човек имаше доста просторен панорамен изглед. По едно време Хаук спря и каза:
— Не се обръщайте, а давайте вид, все едно разглеждате старата кула!
— Хубаво! Но защо?
— Погледнете косо надясно там отсреща. Виждате ли трите израснали една до друга череши?
— Да. Аха, някой клечи там на земята.
— Да.
— Нещо необичайно ли намирате в това?
— Не присъствието на този мъж, а начинът, по който се е снишил, е доста странен. Създава впечатление, че иска да се скрие.
— А, да! Значи има нечиста съвест!
— Изкачи се там по синора, приведено и крадешком. Тогава ни забеляза. Веднага направи няколко бързи скока, за да достигне дърветата, и приклекна зад тях.
— Това наистина е фрапиращо. Сега е изцяло залегнал, така че изобщо да не можем да го видим. Ще го поогледаме ли по-отблизо?
— Имате предвид да отидем нататък?
— Не. В този случай той ще офейка, ако има причина да избягва хората. Ще обходим мястото в широка дъга, така че и той да не може да различи лицата ни, и ще се вмъкнем после в гората — там, където навлиза в нея този тесен път. Но вместо да го следваме, ще се върнем бързо зад дърветата до мястото, където синорът достига окрайнината на гората. Човекът сигурно ще мине оттам. Съгласен ли сте?
— Естествено.
— Хайде тогава.
Запридвижваха се по посочения начин, докато стигнаха гората, след което бързо се върнаха зад прикритието на първите дървета. Когато се озоваха на мястото, където синорът се натъкваше на храстите и се губеше сред тях, отново видяха мъжа.
— Виждате ли, че имах право? — попита Холм. — Сега стана от земята.
— Но как! Като шпионин, когото всеки поглед може да убие. Този мъж наистина има нечиста съвест.
— Ще се позанимаем малко с него. Виждате ли, че идва по синора право към нас? Да залегнем зад онзи лещак Оттам ще можем добре да го наблюдаваме и удобно да се измъкнем надясно или наляво, за да не ни забележи.
Така и постъпиха. Мъжът приближаваше бавно. Беше златарят Якоб Симеон. Когато достигна периферията на гората, спря да размисли. Мърдаше устни, сякаш сам си говореше. Бавно и замислено продължи да крачи. На минаване двамата го чуха да казва:
— Не, няма да ме хване той. Ще заровя всичко, докато си изясня нещата с него. После…
Повече не чуха.
— Разбрахте ли го? — попита Холм.
— Да. Кани се да зарови нещо.
— Може би нещо важно за нас. Трябва непременно да го последваме.
— Да, но предпазливо! Да почакаме. Там спря. Наблюдава замъка. Струва ми се странно познат. Трябва да съм го виждал в столицата.
— На мен не само ми се струва познат, а аз наистина го познавам. Едва сега се сетих. Знам, че е много изкусен златар, само името му не съм знаел. Но сигурно е търсеният Якоб Симеон.
— Затова и аз го познавам! Мъжът, който вероятно ме е ударил, когато следях него и другите трима!
— Тук ще направим добър улов. Елате, все зад него. Само да не допуснем да ни види!
Последваха го сред дърветата, представляващи окрайнината на гората. Той, изглежда, търсеше нещо.
— Какво ли търси? — попита Хаук.
— Някое подходящо място да зарови нещо. Трябва да е сигурно, но и лесно да може после да го открие.
— Стой! Там спря!
— Да, като че ли е взел някакво решение.
— Как предпазливо и мнително се озърта! Аха, оглежда цялата околност дали няма някой. Да се изтеглим още малко назад.
— Не е необходимо. Сега коленичи там, до онази бреза. Извади ножа. Вероятно просича чима, та да почне да копае.
Двамата бяха клекнали, за да могат по-добре да наблюдават Симеон. Златарят работи може би в продължение на четвърт час. Подробности не можеха да виждат. После се изправи. Хвана два тънки, близко растящи един до друг клона от брезата и ги сплете.
— Прави си белег, за да може лесно да намери пак мястото — отбеляза Хаук. — Сега буквално изгарям от любопитство, какво е скрил там.
— Скоро ще разберем. Само да не ни види. Нека по-добре се вмъкнем по-навътре в храсталака, където по-трудно би ни забелязал!
— Да, бързо, оня се връща!
Скриха се. Симеон отмина бавно и спря после за няколко секунди да запомни точно мястото, където беше заровил своето съкровище. След това продължи.
Двамата почакаха доста време, после Хаук подхвърли: