— Сега сигурно вече се е измел!
— Да се надяваме. Нека хвърлим едно око. Чакайте тук!
Запромъква се в посоката, в която беше изчезнал Симеон, и се върна чак след дълго време с извинението:
— Исках да бъда съвсем сигурен. Видях го да върви през полето, нагоре по отсрещната страна на селото. Сега няма кой да ни обезпокои.
Отправиха се към брезата. Не се забелязваше и най-малка следа, че тук е копано. Симеон много добре си бе свършил работата. Но понеже Холм и Хаук внимателно го бяха наблюдавали, скоро мястото беше открито.
Под брезата растеше нежна горска трева, от която Симеон беше изрязал един четвъртит чим. Те го извадиха и предпазливо отстраниха рохкавата пръст. В един момент Холм нададе вик на радост.
— Ето! — каза. — Вижте! Един портфейл. Гръм и мълния! Има банкноти! И то все хилядарки.
— Истински?
— Така мисля. — Вдигна една от банкнотите проучващо срещу светлината и каза: — Бих се обзаложил, че банкнотите са истински. Да ги преброим… охо, чумата го взела! Двайсет и пет хиляди гулдена! Та това е цяло състояние!
— И отговаря точно на сумата, която сте подслушали. Днес той се кани да прибере още толкова.
— Но за какво? Срещу какво?
— Кой може да ти знае точно!
— Естествено, срещу верижката и другите там неща.
— Вероятно. Дали в портмонето няма да се намери някакво насочващо указание?
Холм започна да търси. Намери разни книжа, но безполезни. Най-сетне, когато вече започна да губи търпение, откри в една добре закътана преградка някакъв лист, който очевидно беше нов.
— Хубава, плътна хартия за съдебни преписки — отбеляза докторът. — Как е попаднала у този човек? Вижте водния знак, с който бива отбелязвана хартията, употребявана в съдебните канцеларии. Хм-м! Има някакъв текст, а отдолу се намира печатът на барон Фон Фалкенщайн. Вижда се, че е ползвал пръстен-печат.
— Прочетете, моля — подкани го Хаук.
— Слушайте!
Докторът прочете следните редове:
„С настоящия документ удостоверявам, че дължа на хер златаря Яков Симеон двайсет и пет хиляди гулдена. Задължавам се да му изплатя тази сума съгласно клаузите на именителното право най-късно до вдругиден, 12 юни, шест часа следобед. Промени по това споразумение са изключени.
— Значи полица под формата на вексел — забеляза Хаук.
— Какво ще кажете, да задържим ли парите?
— Естествено! Ще запазим портфейла заедно със съдържанието, за да го предадем на властите.
— Тогава нека затворим пак дупката, но внимателно и чисто, както го беше направил Симеон.
— Той ужасно ще се изплаши, когато се върне и намери гнездото празно.
— Ние трябва следователно да бъдем предпазливи. Възможно е да се върне още днес. Намери ли дупката празна, ще се усъмни и всичко пропада.
— Имате предвид да оставим портфейла пак вътре?
— Опазил Бог! Това ще бъде най-голямата щуротия, която бихме могли да извършим. Не, трябва така да нагласим нещата, че да не може да намери мястото. Ще запълним грижливо дупката и ще разпръснем отгоре шума. Там, където е прерязал с ножа чима, тревата ще увехне. Следователно четириъгълникът на всеки ще се набие на очи, ако не го направим невидим с опадали листа. Но трябва да изглежда така, сякаш те са навети тук от вятъра.
— А клоните, които е сплел? — изрази съмнение Хаук.
— Ще ги разединим.
— Хубаво, тогава няма да му е толкова лесно да открие дървото.
— О, той се огледа още веднъж. Опасявам се, че въпреки всичко ще открие дървото, ако не направим още нещо. Ще сплетем именно клоните на някое друго дърво.
— Или клоните на две дървета. Това съвсем ще го обърка. Няма да знае къде е. Ще търси под тези дървета и ще намира само недокосната почва. Това така ще го уплаши, че и наум няма да му дойде, че съкровището му е задигнато. Елате. Тук свършихме. Да потърсим на известно разстояние някое подходящо място.
Идеята беше веднага осъществена. Тъкмо бяха приключили и се канеха да се отдалечат, когато чуха някой да се прокашля. Незабавно възприеха възможно по-непринудени пози и тръгнаха, сякаш търсеха нещо сред дърветата.
— Стой! — прозвуча насреща им. — Какво дирите тук в гората ми?
Пред тях стоеше баронът. Носеше на рамото двуцевна пушка. Оръжието явно му придаваше необичайна самоувереност, защото изгледа триумфиращо двамата млади мъже и продължи, без да дочака отговор:
— Сега още ли се съмнявате, че съм барон Фон Фалкенщайн?
— Да — отговори Холм. — Вие сте се представили в столицата като Мосберг. Това е сигурно истинското ви име.
— О, това беше псевдоним. Аз се намирах инкогнито в столичния град. Каква работа имате тук, в моя район?