— Как стоят нещата с парите? Получихте ли ги?
— Още не. Но утре преди обяд ще ги получа. Няма защо да се безпокоите, тъй като и бездруго ще останете при мен.
— Надявам се. Сега да тръгваме ли?
Отдалечиха се.
Двамата подслушвачи изпълзяха от дървото и ги последваха.
— Дяволски малко си говориха — рече тихо Холм. — Мислех, че ще чуем по-важни неща.
— И аз. Но може би ще имаме щастието да чуем повече.
— Едва ли. Те се отправиха към замъка. Там няма да можем да подслушваме. Но едно поне със сигурност знаем, че баронът приютява един преследван от полицията престъпник. Това е достатъчно да го изправи пред властите. Да не ги изпускаме от очи.
Беше тъмно, наистина, но не толкова, че да не могат да различават крачещите отпред. Те не вървяха по твърдото шосе към замъка, а по меката ливада. Тя заглушаваше стъпките и за Холм и Хаук бе възможно да остават близо зад тях.
Баронът подмина с потайния си гост главния вход на замъка до намиращото се по-назад разклонение на гората, така че приближиха постройката откъм фронтонната страна.
Между замъка и гората тук растяха стари овощни дървета, под чиито гъсти корони беше напълно тъмно. Това даде възможност на преследвачите да се придържат в непосредствена близост зад двамата.
Те спряха за миг и баронът каза:
— Всички спят, само дъщеря ми будува.
— Сигурно там зад единствения осветен прозорец?
— Да. Това е стаята, определена за вас. Там ще живеете, докато ви се удаде възможност безопасно да напуснете със семейството си местността. Елате!
Поведете го към един от страничните входове, който заключиха след себе си.
Холм и Хаук ги бяха следвали дотук.
— Сега оставаме тук — каза докторът. — Невъзможно е да чуем нещо повече.
— Хм-м! Може би не, все пак! На едно от овощните дървета е облегната стълба. Не можем ли да я използваме? Двамата сигурно ще се отправят към стаята, за която говориха. Там е и дъщерята на барона. Ако опрем стълбата до прозореца, може би ще чуем какво си говорят.
— Нека поне опитаме.
Върнаха се при овощните дървета и отнесоха стълбата до фронтонната стена. Облегнаха я на нея. Холм тръгна да се изкачва пръв, но веднага се върна. Каза:
— Забелязах нещо от много голямо предимство за нас. До осветената стая има втора, тъмна, чийто прозорец е отворен. Ако се вмъкнем в нея, вероятно ще можем всичко да чуваме.
— Би било чудесно! Но ако ни спипат?
— Главното е да се вмъкнем безшумно и незабелязано. Може би ще съумеем да бутнем резето, така че да не могат да ни изненадат.
Облегнаха стълбата до отворения тъмен прозорец. Точно когато Холм го достигна, от съседната стая се разнесоха високи гласове и шум от местене на столове. В така възникналата шумотевица двамата успяха нечуто да се вмъкнат през прозореца.
Стаята, в която се озоваха, беше малка. Мебелите също бяха малко. Имаше само една врата и тя водеше към стаята, в която се говореше. Холм я проучи пипнешком.
— Има ли резе? — попита Хаук шепнешката.
— Да, ключ и резе. Тикнах го напред. Сега не могат да ни спипат.
— Но ще изпитат подозрение, ако забележат, че е зарезено.
— Тогава ще ми бъде все едно. Да слушаме! Там има един стол и тук още един. Да седнем съвсем близо до вратата. Така ще разбираме всяка дума.
Разположиха се с цялото си удобство и се заслушаха. Другите говореха толкова високо, че не им убягваше и сричка. Златарят тъкмо попита:
— Обмислихте ли как да подхванете нещата? Ние успяхме благополучно да подменим верижката и детското бельо на малкия Роберт фон Хелфенщайн. Прокурорът си няма понятие, че дъщеря ми на два пъти му задига ключовете за Съдебната палата и шкафовете с папките. Сега се иска само да се измисли някоя фабула, с която да можете да докажете, че истинският Роберт фон Хелфенщайн е бил поверен на вас и на никой друг.
— Това предоставете на нас, хер Симеон! Вие се погрижете най-напред за себе си.
— Но аз бих могъл да ви бъда от помощ.
— Вие не. Не можете да ни послужите като свидетел. Та нали не бива да се показвате. Ще бъдете радостен, ако сегашното ви скривалище не бъде открито и съумеете да напуснете страната, когато дъщеря ви приключи със слугинството си при прокурора. Ние и сами ще се оправим. Но тук има нещо за хапване. След тоя дълъг поход сигурно сте огладнели.
— Благодаря, нямам апетит. Снабдил съм се с провизии.
— Тогава изпийте поне чаша вино. Теодолинде, вън има една бутилка, там са и чашите. Налей, моля те!
Чу се подрънкване на чаши. После баронът каза:
— Така! Наздраве!
Възникна пауза. Златарят не отговори веднага. Подслушвачите не можеха да видят, че той мнително проучваше срещу светлината чашата, която беше получил от дамата.