Отшелника беше избързал пред тях. Сега можеха несмущавано да си поговорят.
— Не те разбирам — поде Теодолинде, останала без дъх от ускорения ход. — Да бягаме? Да зарежем всичко? Замъка, цялата си собственост?
— Да, да, трябва, ако не искаме да идем в затвора!
— И кой ни е подслушвал?
— Двамата, които седяха с нас в пощенската кола и които срещнах после в гората. Вмъкнали са се с една стълба в съседната стая.
Обясни й набързо всичко.
— Значи тези двама души са полицаи — отбеляза дъщерята.
— Сигурно. Следвали са ни от столицата и следователно още там са ни наблюдавали и са научили всичко. Не ни остана нищо друго, освен бягство и никакво връщане повече.
— Боже Господи! Но пари, пари!
— Не бъди глупава! Тоя Винтер има пари!
— А, да, да! Той здравата се е заплеснал по мен. Ще набавя пари, а после, после…
Не предаде веднага мислите си с думи. Но баща й или ги отгатна, или му се бе въртяло същото из главата, защото допълни изречението:
— А после ще го оставим да си седи тук!
— Но той ще иска да тръгне с нас! Само че, ох… — Тя се прекъсна и впи поглед в баща си. — Де да бях мъж! Той щеше да остане тук, а с нас щяха да тръгнат само парите му. Един изстрел! Един удар с нож! И изчезваме! Но, за съжаление, аз не съм мъж, а и ти не си такъв. На теб човек въобще не може да разчита.
— Охо! В една такава ситуация вече от нищо не ми пука. Налага се да изчезнем, да зарежем имущество, имена, благороднически титли, предци… Трябва да имаме средства за нов и в никой случай мизерен, изпълнен с грижи, живот! И аз ще ги взема оттам, където само ги намеря.
— Ще видим дали наистина притежаваш кураж за тая работа. Там отпред се мъкне Винтер, моят горещо обичан годеник! Нека го настигнем. Тогава от само себе си ще се реши какво ще правим.
Тъй като Отшелника вървеше бавно, много скоро го настигнаха. Той изръмжа нещо на себе си, когато забеляза, че баронът наистина бе взел дъщеря си. Сега тя беше негова, знаеше го със сигурност. Една бегълка без пари, без всякакви средства… щеше да разчита на него, сега бе зависима от него. Красивото момиче сега му принадлежеше.
— Някой видя ли ви? — попита, обръщайки се към тях.
— Само прислугата — отговори баронът.
— Но тя не знае накъде сте побягнали?
— Не. Никой си няма понятие за нашите планове.
— Да вървим! При мен сте сигурни! Ще ви скрия в кулата. Там има едно старо подземие, което никой не може да намери. Вярно, не е много комфортно, има плъхове, паяци, жаби и други подобни гадини, но затова пък човек е толкова по-сигурно приютен.
— Пфу! — обади се Теодолинде. — Там в никой случай няма да ме вкарате.
— Мен също — пригласи баща й. — Ние трябва да се махнем оттук, незабавно да се махнем, още тази нощ.
— И накъде по-точно?
— Ще обмислим.
— Добре, ще го обмислим. Ето я кулата. Елате. При мен при всички случаи ще можем на спокойствие да обсъдим нещата.
Бяха стигнали зида. Отшелника отключи портата и влязоха в двора. Кучето ги посрещна с ръмжене, но веднага млъкна, като подуши стопанина си. Отшелника заключи пак грижливо портата и заповяда на животното:
— Оставаш вън! И хубаво да пазиш! — И обръщайки се към двамата, обясни: — Докато кучето е на двора, сме сигурни.
Сега отвори входа за кулата. Когато влязоха, заключи отново вратата и освен това бутна масивното резе. Понеже беше съвсем тъмно, не забеляза, че кучето се е промъкнало и сега се излегна до стълбището.
Със стигането си горе във всекидневната обитателят на това странно жилище запали свещ, помоли гостите си да седнат и да му обяснят всичко. Баронът му разказа някаква приказка, която в момента му хрумна, защото да каже истината не можеше и през ум да му мине. Но разказаното беше така измислено, че налагаше незабавно бягство от местността.
— Спомняте ли си мъжа, срещу когото ме подкрепихте преди време в шахтовата къщичка? — попита той Отшелника.
— Да.
— Е, той се числеше към бандата на Капитана, барон Фон Хелфенщайн. Понеже съм му родственик, човекът мислеше, че съм замесен в далаверите на Капитана, и ме изнудваше. Въпреки помощта ви той ни избяга, но на границата бе спипан от полицията и сега отново лежи в затвора. Днес се появиха други бивши членове на бандата — тримата мъже, които, както имахте възможност да наблюдавате, ме преследват. Със заплахи за смърт те също искат пари от мен. Следователно не ми остава нищо друго, освен незабавно да изчезна заедно с дъщеря си. Когато нещата се позабравят, ще се върнем.
Когато баронът свърши, Отшелника се загледа известно време пред себе си и после попита:
— Можете ли да избягате без чужда помощ?