— За съжаление, не. Откровено ще призная, че на никого нямам истинско доверие.
— Също и на мен?
— Вие сте като че ли единственият.
— Е, аз съм готов да ви подкрепя според силите си, ако с цялата си искреност и отговорност кажете дали ще ви бъда добре дошъл като зет.
— Ако докажете, че наистина обичате дъщеря ми, да.
— Как трябва да го докажа?
— С помощта си.
— Добре. Аз имам повече възможности да ви помогна, отколкото си мислите. Слушайте! Не залая ли кучето?
— Аз не чух нищо.
Отшелника не беше се заблудил, но се успокои, понеже кучето замлъкна, и продължи разговора. Тримата не подозираха, че точно сега отвън бе облегната стълба. Тя трябваше да послужи на Холм и Хаук да подслушат разговора…
Както читателят знае, Холм и Хаук се бяха отправили бързо към кулата. Когато минаваха край овощните дървета, Хаук каза, спирайки:
— Стой! Хрумна ми една идея. Ще можем ли да прехвърлим зида и да се вмъкнем в кулата?
— Едва ли.
— Да, бегълците ще се заключат там. В следобеда видях, че кулата има прозорци. Може би ще бъдем принудени да се вмъкнем през някой от тях. Но как ще се качим?
— Аха, имате предвид стълбата?
— Да.
— Прав сте. Да я вземем!
Насочиха се към фронтонната страна на постройката, където стълбата още бе облегната до прозореца. По път Холм настъпи някакъв твърд предмет. Наведе се и го вдигна.
— Тук се търкаля някаква двуцевка — каза. — Сигурно тази, с която беше стреляно по оберлейтенанта. Беше даден само един изстрел. Може би… да, едната цев е още заредена. Това оръжие може да ни бъде от голяма полза.
Заметна я. После взеха стълбата. Не беше много тежка. Единият хвана отпред, другият отзад, придвижваха се доста бързо. През деня бяха видели самотната постройка, знаеха положението й и нямаше как да я пропуснат, макар че бе доста тъмно. С помощта на стълбата прехвърлиха зида. Един от високите, тесни прозорци на кулата беше осветен.
— Там са — отбеляза Хаук. — Вратата е от тази страна. Да проверим дали не е отворена!
— Едва ли бяха я оставили така! При всички случаи са я заключили. Това се разбира изцяло от само себе си.
Оставиха стълбата и приближиха до входа. Зад масивната, сглобена от талпи врата се чу гневно ръмжене.
— Куче! — каза Хаук.
Животното чу гласа му. Залая. Този лай бе чул Отшелника горе в кулата.
— Назад! — прошепна Холм. — Кучето ще издаде присъствието ни.
Отдалечиха се незабавно и се върнаха при стълбата. Кучето се успокои.
— Трябва да действаме, а те при всички случаи ще усетят, че сме тук — забеляза Хаук.
— Но преди да действаме, трябва да си изясним положението. Аз няколко пъти съм посещавал татко и сестра ми в Бад Райтценхайн. Там имах възможност да чуя за Отшелника. Той бил отявлен мизантроп. Кулата му се пазела от куче, което било истински сатана — дог. Налитало на хора и би разкъсало всеки, който посмее достатъчно да приближи.
— Тогава е за учудване, че животното е зад вратата, а не тук отвън.
— Сигурно по недоглеждане се е вмъкнало заедно с тях. А сега да отидем при прозореца.
Вдигнаха стълбата и я облегнаха. Беше дълга и опря на известно разстояние над прозореца. Така можеха и двамата да се качат и да надзъртат вътре. Холм приклекна горе на стъпалото, Хаук се сниши под него. Прозорецът, както вече бе казано, беше с височината на човешки ръст, но ширината му възлизаше на не повече от лакът, така че в случай на необходимост човек можеше да се промъкне само с рамото напред. Рамката не прилягаше плътно към камъка, а хоросанът, който ги бе свързвал, с течение на времето се беше изронил, и ето как отвън можеха да се долавят гласовете на намиращите се в стаята хора.
Видима беше само Теодолинде. Тя седеше на един стар тапициран стол и слушаше с напрежение разговора на двамата мъже, до които погледът на подслушвачите не можеше да достигне. Лицето й имаше напрегнат, високомерен израз. От време на време очите й просветваха презрително или гневно. Друг път трепваше и се размърдваше нервно, сякаш се канеше да скочи върху някого или да му обърне внимание върху нещо важно.
Най-сетне взе и тя участие в разговора. Двамата я чуха да казва:
— Да, не можем да останем.
— Трябва да се махнем, час по-скоро да се махнем — прозвуча гласът на баща й.
— И то още тази нощ!
— О, тук при мен няма да ви търсят! — забеляза невидимият Отшелник.
— Защо? От известно време всичко постоянно се обърква! — отвърна тя. — Нямам желание да се поверявам на късмета или случайността. Ще тръгваме.
— Но накъде?
— Трябва да го обсъдим. Най-напред да се разкараме оттук.
— Разполагате ли с необходимите за бягството средства?