Дъщерята чу тези думи, разбра, че баща й е мъртъв. Не направи нищо, което би могло да се възприеме като проява на синовна обич. Чувстваше се, сякаш самата тя беше мъртва. Показният й кураж беше изчезнал.
Сега Холм прегледа Отшелника, който лежеше по корем на пода, и рече:
— Тоя като че ли не е мъртъв, а само в безсъзнание. Диша, но толкова слабо, че едва се усеща.
— Измъкнете ножа от гърба! — посъветва благонамерено Хаук.
— Не бих го направил! Тогава може би ще умре за кратко от кръвоизлив. Ние трябва да опитаме да го запазим в сегашното положение, докато дойде лекар. Чуйте! Не вика ли някой?
— Да. Сега пак.
— Хер Холм! — прозвуча отвън.
И веднага кучето долу при стълбището извиси яростен лай. Холм пристъпи до прозореца и попита кой е.
— Аз, Хагенау — беше му отговорено.
— Елате горе!
— Веднага! А-а, тук има стълба! Какво се е случило? Горе още ли грози опасност?
— Не. Тя отмина.
— Е, идвам!
Оберлейтенантът се промуши през прозореца и скочи на пода. Хвърли един поглед из стаята и възкликна стреснато:
— Всички дяволи! Два трупа! Какво се е случило?
Холм му разказа целия ход на събитията и после попита:
— А вие как се озовахте тук, хер Фон Хагенау?
— Чухме изстрела. Знаехме, че хукнахте към кулата, а нямате оръжие. Отправихме се по най-бързия начин насам, за да ви се притечем на помощ. Е, да, но явно късно пристигнах. Но тази дамичка тук ще задържим. Тя скоро няма да помисли за женитба. Всъщност старият не си заслужаваше барута на изстрела. Можехте да си спестите тоя труд!
— Трябваше да стрелям, за да спася по възможност другия — отговори твърдо Холм.
— Но той сега въпреки всичко е мъртъв — отбеляза оберлейтенантът.
Тогава оттам, където лежеше Винтер, тихо прозвуча:
— Аз… аз… съм жив.
— Той говори! — каза Хагенау. — Нека видим!
Пристъпи към Отшелника, наведе се над него и попита:
— Жив ли сте? Чувате ли какво говорим?
— Да.
— Знаете ли какво се случи?
— Да.
— Значи сте в пълно съзнание?
— Напълно.
Той не отговаряше плавно, наистина, а бавно и така си поемаше дъх, че звучеше кажи-речи като свирене.
— Искате ли да станете? — продължи Хагенау. — Хайде, аз ще ви помогна.
— Не мога, няма да стане, не мога да си движа крайниците. Ножът…
— Чумата го взела! Аз не съм фелдшер или знахар, но може би ножът е засегнал точно някой двигателен нерв или нещо подобно. Да го изтеглим.
— Не! — помоли раненият. — Тогава всичко ще свърши, ще умра от загуба на кръв. О, тоя негодяй! Тоя… тоя… Къде е дъщеря му?
— Тук седи.
— Пожелавам й хиляди дяволи…
Напрегна всички сили за някакво движение, но не успя. Последицата от това напрежение бе един поток от кръв, който бликна от устата му и почти го задуши. Сега Холм и Хаук също пристъпиха бързо към него, за да го облекчат по някакъв начин. Избърсаха му кръвта, подложиха една възглавница под главата му. И тогава… погледът му падна върху тимпаниста, очите му се разшириха.
— Фридрих! Брат ми! — изрече. Тимпанистът се вторачи в него слисано.
— Аз се казвам Хаук, а не Фридрих. Той беше моят баща.
По лицето на Отшелника плъзна израз на бавно разбиране.
— Да — прошушна той. — Не е брат ми, а… неговият син… Аз също се казвам Хаук… Не Винтер,… а всъщност Хаук… Ах!
След кръвоизлива говоренето много го затрудняваше. Изгуби съзнание. Тримата се събраха, за да не бъдат чути от Теодолинде, и Холм каза на тимпаниста:
— Тоя Отшелник Винтер очевидно е избягалият ви чичо!
Лицето на тимпаниста буквално трепна.
— Тоя човек? С раклата, скрина и сандъка, пълни с пари?
— Да, нали назова името ви. И заяви, че не се казва Винтер, а също Хаук.
— Тоя безделник! Първо ме нарече Фридрих. Но това беше малкото име на баща ми. Следователно ме е сметнал за брат си. Дали наистина е чичо ми?
— Това ще се установи. Да изчакаме! — После Холм се обърна към оберлейтенанта: — Какво ще правим с пленницата и баща й?
— Трябва да чакаме, докато дойде полицията. Всичко тук трябва да остане в състоянието, в което сме го заварили. Необходимо е веднага да телеграфираме и да пратим също депеша до прокурора.
— Кой ще упражнява дотогава тук надзор?
— Хер Хаук може да го поеме — отговори Хагенау. — Така ще бъде веднага на мястото, ако Отшелника дойде на себе си и поиска да го види. Аз доведох неколцина яки мъже, които чакат долу. Трябва да се прибера вкъщи. Чувствам, че раната ми всъщност не е чак толкова лека. Оттам ще пратя някого с депеша до телеграфната станция.
— Позволете аз да я съставя. Знам до кого да я адресирам и как трябва да гласи.
— Направете го.