Холм откъсна един лист от бележника си и написа:
„До княз Ван Зоом.
Веднага извънреден влак… Грюнбах спирка Вилдау… оттам имам грижа коне… Верижката Роберт Бертрам открадната… няколко пленника… вземете прокурора и асесор Фон Шуберт.“
Всичко останало беше уговорено набързо. После бяха извикани горе „яките мъже“ на Хагенау, при което кучето много трудно бе усмирено и вързано за синджира. Самият оберлейтенант се отправи заедно с Холм обратно към замъка.
Докторът беше посрещнат от Елън и сестра му Хилда с изключително голяма радост. При това не забелязаха, че оберлейтенантът се е смъкнал съвсем обезсилено на канапето. Едва след време погледът на Хилда падна върху неговото обезкръвено, мъртвешки бледо лице. Нададе вик на уплаха, втурна се към него, улови ръката му и попита:
— Какво ви е, хер Фон Хагенау? Лошо ли ви стана?
Той се насили за усмивка и отговори:
— Почувствах се странно… толкова слаб. Но сега отново се усещам силен, много силен.
— О, не! Не ви е добре. Много сте изтощен. Трябваше да ни послушате и да не отивате до кулата.
— Хм-м, да! Може би ще е по-добре да наредя да ме откарат вкъщи. Ние също имаме един стар, верен слуга като този Даниел тук. Той ще се погрижи за мен.
— Слуга? Не. Тръгвам с вас!
Каза то с толкова решителен тон, сякаш това се подразбираше изцяло от себе си.
Очите на Хагенау получиха живец, започнаха да просветват.
— Искате да дойдете с мен? Наистина ли? — попита той.
— Да. Аз съм ви задължена. Ние станахме причина да тръгнете с нас. В следствие на това бяхте ранен. Нямате майка, сестра… ще пътувам с вас!
Той погледна брат й и попита:
— Вие чухте, хер доктор. Какво ще кажете по въпроса?
— Тя е права. Ако не бяхте дошли, лошо ни се пишеше. Вие ни спасихте живота. Да ви предложим помощта си, е най-малкото, което можем да направим… за съжаление! Надявам се, че няма да отблъснете предложението на сестра ми.
— Да го отблъсна? — усмихна се щастливо Хагенау — През ум не ми минава. Много глупости съм вършил, но тази ще бъде най-голямата, така че ще я пропусна. Но кой ще поеме надзора тук, в замъка?
— Аз ще остана. Можете да бъдете уверен, че всичко ще протича така, както е необходимо. Но депешата, хер оберлейтенант?
— Ще се погрижа, макар че съм ранен. Можете да разчитате.
Бяха наредили да запрегнат. Колата спря сега пред портата. Хагенау се качи и Хилда седна срещу него. По път не бе произнесена нито дума. Едва когато колата спря в двора на замъка Райтценхайн, Хагенау се обади:
— Какво става? Къде сме?
— У вас, хер оберлейтенант — отговори тя.
— А-а… така ли!… Простете! Май наистина съм по-слаб, отколкото смятах. Нищо не си спомням от пътуването. Трябва да съм бил в безсъзнание. Мисля, че отново кървя.
Никой не беше осведомен за намеренията на Хагенау. Обитателите на замъка спяха. Портиерът бързо приближи и получи заповедите му. Хагенау забрани да се буди баща му. Но веднага прати човек за лекаря и един куриер с депешата.
Когато раненият бе пренесен в стаята и прегледан, установи се, че превръзката се е разхлабила. После дойде лекарят, който се зае професионално с раната. Той успокои болния. Каза, че раняването не било опасно, само загубата на кръв окачестви като значителна. Това щяло да предизвика сериозна треска. Но това щяло да бъде всичко.
Пациентът потъна в сън и тогава влезе Хилда да бди при постелята му. Докато седеше така сама при него, я спохождаха и си отиваха разни мисли. Държеше погледа си отправен към неговото лице и не си даваше сметка, защо трябва отново и отново да поглежда този толкова некрасив лик. Така мина нощта в безмълвна тишина.
Призори оберлейтенантът се раздвижи. Отвори очи и я погледна, сякаш първо трябваше да се опомни. После попита:
— Фройлайн Холм? Наистина ли сте тук, или още сънувам?
— Наяве е — усмихна се тя.
— Колко прекрасно! Аз сънувах именно, вие сте… ах, дължа ви много голяма благодарност! Каква жертва от ваша страна! Та вие самата се нуждаете от сън.
— Ох, не бих могла да заспя, напълно невъзможно! Тревожа се за вас.
— Тревожите се за мен? Господи Исусе! Та нали знаете, фройлайн Холм, че другарите ми ме наричат Жерава?
— Да. Избрали са ви един наистина некрасив прякор.
— Но той си е иначе много сполучлив за това олицетворение на грозотата, каквото съм аз.
— Грозен? Аз не ви намирам такъв.
— Не? О, моля, я ме погледнете!
— Вече често съм го правила. Един мъж може да бъде некрасив, но една жена — не. А и красотата не се изразява само в чертите на лицето. Който има добра душа, не може да е грозен.
— Наистина ли? О, в такъв случай и аз не съм грозен, а дори най-красивият тип, който може да има. Ще ви кажа, аз имам душа като презряла слива. Тя пада от дървото веднага щом човек макар и само леко го разтърси.