Когато Холм и Хагенау напуснаха кулата и оставиха на стража Хаук заедно с „яките мъже“, тимпанистът се намираше в много своеобразно настроение. Мъжът, който лежеше тежко ранен на пода в стаичката, с нож в гърба, посред раклите и сандъците, съдържащи богатството му… да е неговият чичо, който беше причинил толкова мъка на семейството?
Хаук искаше да го знае със сигурност. Придърпа си един стол и се намести с надежда, че Отшелника скоро ще дойде отново на себе си и ще му даде обяснение.
Теодолинде все още седеше на стола, на който се бе свлякла. Очите й бяха затворени с израз на пълна апатия. Двама от пазачите бяха в стаята, другите двама патрулираха вън около кулата.
По едно време дойде лекарят. Беше ходил първо в Райтценхайн да се погрижи за оберлейтенанта. Сега прегледа Отшелника. Хаук му оказваше помощ, когато изтегли внимателно ножа от гърба и постави превръзка. После четиримата вдигнаха предпазливо тежко ранения и го сложиха на леглото в стаята. По време на тая процедура Отшелника няколко пъти бе простенал и издал разни звуци. Но очите си не отвори. Сега почиваше мирно на леглото. Безсъзнанието беше преминало в сън.
— Ще прескочи ли трапа? — попита Хаук.
— Не вярвам. Може би ще умре в сън, а може и да се събуди още веднъж.
Лекарят се сбогува, но каза още, че по обяд пак ще дойде.
Хаук сложи стола си до леглото на Отшелника и прекара пред духовните си очи всички събития, настъпили от онази вечер в „Тиволи“. Все по-често си мислеше за Лаура, момичето, на което принадлежеше неговото сърце и което бе причината да попадне във въртопа на тези преживелици. Така заспа.
Събуди се, когато кучето залая. Беше обяд. „Яките мъже“ го бяха оставили да почива, но самите не бяха затваряли очи, а вярно бяха изпълнявали своя дълг. Един поглед към Отшелника подсказа на Хаук, че той още спи. Пъргаво се измъкна навън. Очевидно идваше някой и това можеше да е само Холм с княза и другите очаквани господа. Не беше се излъгал. След кратко приветствие Хаук информира господата за положението в кулата и после всички влязоха.
Там ги очакваше голяма изненада. Отшелника се беше събудил и погледна с бистри очи влезлите. Лекарят веднага пристъпи към леглото и го прегледа. Но Отшелника отклони.
— Оставете. Знам, че е свършено с мен. Господата от съда ли са?
— Да.
— Тогава нека зададат въпросите си. Бързо! Искам да поговоря с племенника си. Вече нямам много време.
Говореше със слаб глас и на пресекулки. Лекарят се обърна към господата и тихо обясни, че краят на Отшелника наближава, така че да бъдат максимално кратки.
Прокурорът го разпита. Умиращият призна всичко с едносрични, накъсани думи и поиска после да види Хаук. Този бе стоял на заден план и сега приближи.
— Тук съм — каза.
Отшелника го гледа известно време мълчаливо. После заяви:
— Да, ти си. Изглеждаш точно като баща ти, когато беше на твоите години.
Говореше много трудно и бавно. Пое си дълбоко дъх, преди да продължи:
— Разказвали ли са ти за мен?
— Ти чичото ли си?
— Да.
— Много се говореше за теб. Аз още пазя всичките ти ехидни писма. Татко умря от охтика, майка от тифус следствие на глад!
— О, Боже мой! Ще намеря ли опрощение?
Хаук го бе гледал с мрачен поглед. Сега изразът на лицето му стана мек и благ. Той отговори:
— Ти стоиш пред дверите на смъртта. Аз ти прощавам, каквото има да ти простя. Умри в мир!
— Благодаря ти! Дай ми ръката си!
Хаук му я даде. Умиращият го придърпа към себе си и промълви с тих глас:
— Ти можеш да ми простиш, наистина ми прощаваш? Бог да те благослови! Там са струпани проклетите пари! Канех се да ги пропилея с една красива жена. Тя нареди да ме убият. Отведете я в затвора, убийцата! А ти, мой племеннико, мисли благодушно за… мен, твоя чичо…
Думите му замряха в неразбираемо мотолевене. Погледът му се оцъкли, беше мъртъв. Тимпанистът затвори очите му, подържа още известно време ръката му и се отдръпна. Пред очите му играеха пламъци, ушите му бучаха. Трябваше да се махне навън, да подиша чист въздух. Излезе и няколко часа се скита из гората.
Когато се върна, Холм стоеше пред вратата.
— Къде се дянахте? — попита. — Господата вас чакат.
— Защо? Мислех, че има други неща за вършене!
— Те отдавна вече са уредени. Фройлайн Теодолинде призна всичко. Верижката и детските дрешки бяха намерени в замъка. Елате горе!
— Най-после! — каза князът, когато двамата влязоха. — Ние се заехме с вашите работи. Вие сте наследник на Отшелника и сега сте богат човек.
— Слава на Небето! На колко възлизат вехториите?