— Човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив. По тези места има контрабандисти и крадци на дърва, колкото щеш. Дори през нощта се скита надзорнически персонал из гората. Не е чак толкова невъзможно на някой такъв тип да му пръкне идеята да се изкатери тук.
— Благодаря много!
— Така че нека обиколим къщичката.
— Ще запалим ли фенера?
— Глупости! На такава височина той ще се види отдалеч. Това е опасно! Можем да светнем едва когато се намерим в бараката.
Тръгнаха около шахтовата къщичка и минаха толкова близо до Отшелника, че можеше да им докосне нозете. Когато завършиха обиколката, спряха и баронът каза:
— Няма никой. За един час можем да свършим.
— Кой ще се спусне? Вие? — попита Хорн.
— И двамата.
— Мислех, че единият трябва да държи въжената стълба!
— Като че ли имате умение и сила да ме удържите! Ще я вържем за гредата. Трябва да слезем и двамата. Само единият няма да може да отмести камъка.
— Кой камък?
— Нещата стоят така. Шахтата сега е дълбока само четирийсет стъпки. Дотам е засипана. По нареждане на Капитана ковачът Волф и синът му са се спуснали и са изкопали долу един малък страничен проход, приблизително десет стъпки дълъг. Входът е затворен с тежък камък. Теглото му е такова, че само двама мъже могат да го отстранят. Така че ще трябва и вие да слезете с мен.
Влязоха в къщичката. Чу се гласът на барона, който каза предупредително:
— Бъдете предпазлив! Гърлото на шахтата зее отворено. Ако се сгромолите долу, свършено е с вас. Затворете вратата, за да не забележи някой светлината.
„Трябва да видя какво правят — каза си наум Отшелника. — Дъските на старата барака са прогнили. Има предостатъчно дупки и пролуки, през които да мога да виждам.“ Когато пропълзя тихо напред, чу драскането на кибритена клечка и между раздалечените дъски на дървената стена се процеди светлината на запаления фенер. Същевременно чу аптекаря да казва:
— Ето го шахтовият отвор. Бр-р! Като входа за Долния свят. Де да можеше вече да бяхме излезли!
— Да не би да се страхувате?
— Откровено казано, да.
— На мен също ми е зловещо. Но въпреки това трябва да се спуснем. Дайте сега въжената стълба!
Аптекарят носеше стълбата. Даде му я.
— Ето гредата — обясни баронът, — за която ще я вържем.
Съгледвачът видя, че Фалкенщайн върза стълбата с голяма грижливост и я опъна с всичка сила, за да изпита здравината й. После започна да я плъзга бавно в шахтовия отвор.
— Сега надолу — каза след време баронът. — Аз съм пръв.
— А аз ще изчакам да слезете и тогава ще ви последвам.
— Така няма да можете нищо да виждате, тъй като фенерът ще бъде с мен. Ще трябва да се спускаме заедно!
— Всички дяволи! Ако стълбата се скъса!
— Няма да се скъса.
— Но все пак е възможно! Ужасна мисъл! Ще се набутаме долу заедно със стълбата и няма да можем да се измъкнем. Ще чезнем окаяно от глад и жажда, бавно, но сигурно.
— Не хленчете!
— Проклета история! Е, хайде спускайте се. Идвам веднага след вас. Черен гологан не се губи!
Изчезнаха в дупката — първо баронът и после аптекарят.
Вън Отшелника се промъкна тихо до вратата и влезе. В къщичката беше напълно тъмно. Той се приведе, защото трябваше пипнешком да стигне до дупката, за да не се сгромоляса в нея. Достигна я и я опипа. Сега залегна и погледна вътре. Фенерът бе оставен на дъното. Светлината му естествено не достигаше до горе. Двамата се бяха заели с отстраняването на споменатия камък. Той поддаде под обединените им усилия и сега се разкри отвор с ширината на човешко тяло. Баронът освети в него.
— Има ли нещо вътре? — попита аптекарят. Гласът му достигаше приглушено до горе.
— Да — отговори баронът.
— Да се надяваме, също и пари. Кой ще пропълзи?
— Аз.
Баронът приклекна, вмъкна двете ръце с фенера в дупката и бавно запровира след тях глава, тяло и крака. Долу сега стана тъмно, така че наблюдателят вече нищо не можеше да види.
Но само след около пет минути отново просветля. Баронът изпълзя обратно с краката напред. Когато излезе напълно, се изкашля шумно и каза:
— Едва не се задуших от въздуха вътре. Главата ми тежи като олово.
— Взехте ли парите?
— Да. Трябваше да ги търся цяла вечност.
— Колко са?
— Вътре, естествено, не съм ги броил.
— Значи сега.
— Защо? Това веднага ли трябва да стане?
— Иска ми се да знам къде съм.
— Да не би да ми нямате доверие? Може би си мислите, че се каня да ви измамя?
— Вие казахте, че ще делим. Какво сега, ако не сте взели всичко, ако в дупката е останала част от парите?
— Взех всичко. Горе можем да ги разделим по-добре отколкото тук. Сега да затворим пак дупката.