— Ей богу! — рече тя и спря. — Виж го ти него!
— Виж я ти нея! — рече той. — Не вярвах, че можеш да извървиш толкова път.
За разлика от другите Лорета дойде привечер. Попита го:
— Няма ли да ме поканиш вътре?
— Разбира се — каза той. Тя се понесе напред плавно и непоколебимо. — Не е натъкмено като в твоя фургон. — Остана безкрайно поласкан и доволен, когато тя прекрачи оронения, издълбан праг, огледа рационалната му подредба и не намери на какво да се присмее.
— Подредил си се — рече сериозно тя, направо слисана. А сетне се засмя.
— На какво се смееш?
Стаята ти ми припомни нещо и сега се сетих какво. Навремето познавах един китаец, стар ерген, който живееше като теб, и то в центъра на Филаделфия. И при него така миришеше. Може би е от газта. Я чакай да видя. — Тя поразкопча ризата му, дръпна надолу фанелката, завря сплеснатия си нос в гърдите му и го подуши. — Не си замирисал на китаец, все още си миришеш на Станли. Сърцето ти тупка, тупка…
— Ами доста време мина.
— Мислех, че не щеш да идвам.
— И правилно си мислила.
— Но ето че съм тук, а?
— Да.
— Много ли студено става нощем?
— Вече не толкова. Няма страшно. Изгладняла ли си?
— Зажадняла съм.
Изгледа я да разбере в какъв смисъл го казва, но слънцето залязваше, а той затуляше светлината, застанал пред прозореца, тъй че единственото, което долови, бе засенената топлина на нейното лице и пикантният аромат, лъхащ от косите й. Настани я на походното легло, а до него постла на пода одеяло за себе си, тъй че колкото пъти се събуждаше тая нощ, виждаше я отгоре: голата й ръка бе сияйна, а тежкото тяло се разстилаше като облак върху тънките кръстосани крачка на леглото и го изтърбушваше. Сякаш бе възможно да бръкне в небето и да премести луната, той се протегна и докосна Лорета, а после се смути, защото, когато тялото й го опаса, хлъзгаво под пръстите му, тя му изглеждаше ту огромна, ту страшно тъничка, тъничка като тънкия слух на дете, когато системата й се стремеше да се установи в близост с неподвижните звезди на собствената му система.
Спа до късно. Събуди се от нейното шумно шетане край печката. Дрънченето на съдовете го дразнеше. С избелялата синя рокля в гръб тя изглеждаше дебела, след като бе пирувала с тялото му. Чу я, че прокле газовия му котлон, който не искаше да се запали. Дръпна я настрана и както беше гол, използува тялото си за клин, та да я отдели от печката и съдовете — оръдия на личния му живот. Първоначално тя му се отдаде благосклонно, но когато той утоли страстта си, очите й засвяткаха от гняв. По грубите дъски на пода играеха слънчеви зайчета. Той лежеше върху противник, който можеше да го повали, поемаше ли си дълбоко дух. Надигнаха се и бурята се разрази в нея: сълзите, презрението, наизустените думи, изречени с леден глас, жалките обрати към бездънна нежност. Докато гледаше навън, долепил страна до лицето й, брадичката му, пламнала в ореола на разрошените й коси, прозорецът и утринната гора зад него му заприличаха на аквариум: зелени листа, искрящи под слънцето — вълшебен дантелен свят, от който сълзите й можеха да го изолират завинаги. Закусиха и той я изпрати до края на оградения участък, където беше поставена табела: „Влизането забранено!“