— Продавачите му на роет са се пръснали из цялата ми територия — каза ѝ Сери. — Веднага щом затворя една казанджийница, някъде се отваря друга. Разправям се с един продавач, пръкват се още десет. Каквото и да правя с тях, нищо не може да ги откаже.
Сония не искаше да знае какво прави той с тях. Съмняваше се, че ги моли учтиво да напуснат.
— Като че ли ги е страх повече от Скелин, отколкото от теб. Това със сигурност означава, че той е все още в града.
Сери поклати глава.
— Може да е оставил някой друг, който да плаши продавачите от негово име. Ако имаш достатъчно хора, които работят за теб и доста съюзници, можеш да вършиш делата си и от разстояние. Единственият недостатък е, че минава време, преди хората да получат нарежданията ти.
— Можем ли да го проверим? Бихме могли да направим нещо, което да изиска присъствието на Скелин. Нещо, което хората и съюзниците му не могат да решат сами. Ще проверим колко време е необходимо за отговора и така ще разберем дали е в Имардин или не.
Сери се намръщи.
— Може и да се получи. Трябва да измислим нещо достатъчно голямо, че да привлече вниманието му, но което няма да застраши никого.
— Нещо убедително. Съмняваме той да е от хората, които лесно падат в капана.
— Не е — съгласи се Сери. — Проблемът е, че не мога…
Сония се намръщи. Очите му се заковаха върху нещо зад гърба ѝ и той се напрегна. Откъм вратата се разнесе тих дращещ звук. Тя се обърна и видя как дръжката бавно се завърта — веднъж на едната страна, после на другата.
Сония беше заключила вратата с магия, така че който ѝ да я изпробваше, нямаше никакъв шанс да влезе вътре. На всичкото отгоре се опитваше да се промъкне тайно.
— По-добре да си вървя — каза тихо Сери.
Тя кимна утвърдително и двамата се изправиха.
— Трябва добре да обмислим идеята ми.
«Откога ли човекът, който се опитва да отвори, стои от другата страна на вратата? Дали е чул какво си говорим?». До тази част от болницата имаха достъп само лечителите и помощниците, а всеки, който се въртеше около склада, щеше да им се стори подозрителен. Освен ако не беше някой лечител. Малцина знаеха за срещите ѝ със Сери и я подкрепяха, но
имаше и такива, които биха възразили срещу това да използва болничните помещения за тази цел.
Тя се приближи до вратата, изчака Сери да се измъкне през тайния вход и премахна магическата ключалка.
Резето изщрака и вратата се отвори навътре. В склада влезе един дребен слаб мъж, ухилен до уши. Щом я зърна и погледът му попадна върху черната ѝ мантия, на лицето му се изписа ужас. Той пребледня и отстъпи няколко крачки назад.
Но нещо го възпря. Нещо го накара да се спре и на лицето му се изписа налудничава надежда. Нещо го накара да загърби страха от това какво представлява тя и на какво е способна.
— Моля те — проплака той. — Трябва ми малко. Нека да си взема малко.
Заля я вълна от жалост, гняв и тъга. Сония въздъхна, излезе от стаята, затвори вратата зад гърба си и я заключи с магия.
— Не го държим тук — каза тя на мъжа. Той я погледна и лицето му потъмня от гняв.
— Лъжеш! — изпищя той. — Знам, че е тук. Пазиш малко количество, за да отучваш хората от него. Дай ми го! — Мъжът изви хищнически пръсти и се хвърли срещу нея.
Сония го улови за китките и спря устрема му с лек магически тласък. Той бе достатъчно разтревожен и нямаше нужда да подсилва отчаянието му, обгръщайки го с магия. С крайчеца на окото си тя зърна проблясък на зелено и видя тичащите по коридора лечители, които бяха чули крясъка му и бързаха да се разправят с него.
Скоро двама от тях хванаха ръцете на мъжа и го повлякоха по коридора. Третият лечител остана и когато Сония погледна към него и го разпозна, сърцето ѝ подскочи.
— Дориен!
Мъжът, който ѝ се усмихна беше няколко години по-възрастен и почернял, заради часовете, които прекарваше на слънце. Синът на Ротан беше лечител в един малък град в подножието на южните планини, където живееше със съпругата и децата си. Преди много години, докато тя беше още ученичка, той беше пристигнал в Гилдията на посещение и двамата се бяха сприятелили — приятелство, което би могло да премине в романтична връзка. Но на него му се налагаше да се върне в селото си, а на нея — да се заеме с учението си. «След това се влюбих в Акарин, а след смъртта му не можех да си представя да бъда с някой друг». Дориен бе останал в Имардин, за да помогне с възстановяването на града след ичанското нашествие, но неговото село си остана истинският му дом и накрая той се върна там. Беше се оженил за една местна девойка и имаше две дъщери.