— Не знам — отвърна тя и въздъхна.
По ирония на съдбата единственият човек, на който смяташе, че може да се довери, бе Регин, магьосникът, който ѝ бе помогнал да намери Лорандра. «Ученикът, когото някога мразех, защото превърна живота ми в мъчение, сега е магьосник, на когото мога да вярвам». Той разбираше важността на намирането на подходящия момент. Макар че Сония се беше срещала с Регин, за да обсъдят търсенето на Скелин, досега тя не бе намерила смелост да спомене Калън.
«Може би се страхувам, че Регин няма да ми повярва и аз ще изглеждам като пълна глупачка. — Тя се усмихна мрачно. — Независимо колко често си повтарям, че вече не сме ученици и смъртни врагове, не мога да се отърся от подозрението, че той ще използва всяка
моя слабост срещу мен. Това е абсурдно. Той доказа, че може да пази тайна. Досега само ме е подкрепял».
Но той често не успяваше да се появи на срещите им или пък пристигаше късно и беше разсеян. Тя подозираше, че е изгубил интерес към търсенето на Скелин. Може би смяташе, че намирането на магьосника-отстъпник е невъзможно за изпълнение. Подобни мисли се въртяха и в нейната глава.
След като Сери бе принуден да се крие, а хората му не успяваха да открият и следа от Скелин, тя не бе съвсем сигурна, че ще намерят отстъпника — единствената им сигурна възможност бе да разглобят града тухла по тухла, а кралят никога нямаше да им позволи.
Както винаги, трапезарията бе изпълнена с тракането на прибори и глинени съдове, и гласовете на ученици. Лилия въздъхна едва чуто и се отказа от опитите си да чуе какво обсъждат другарите ѝ. Вместо това бавно огледа залата.
Вътрешността ѝ представляваше странна смесица от изисканост и простота, от декоративност и практичност. Прозорците и стените бяха красиво изработени и украсени подобно на повечето големи зали в Университета, но мебелите бяха солидни, семпли и груби. Сякаш някой бе премахнал полираните, резбовани кресла и маси от голямата трапезария в къщата, където бе отраснала, и ги бе заменил със стабилните дървени маси и пейки от кухнята.
Хората в трапезарията представляваха пъстроцветна смесица. Тук се хранеха както ученици от най-могъщите Домове, така и деца на просяците от най-мръсните градски улици. Когато Лилия започна първите си уроци по магия, тя се чудеше защо снобите продължаваха да се хранят в трапезарията, след като бяха достатъчно богати, за да си позволят собствен готвач. Отговорът бе, че те нямаха време да напускат Гилдията всеки ден, за да се хранят със семействата си — а и нямаха право.
Тя подозираше, че в това се усещаше и един вид териториална гордост. _Снобите_ се бяха хранили в трапезарията от векове. _Селяците_ бяха новодошлите. Трапезарията беше сцена на всякакви номера, които си погаждаха едни на други. Лилия не принадлежеше нито към едните, нито към другите. Макар никога да не го бе казвала на глас, тя произхождаше от горните слоеве на нисшето съсловие. Родът ѝ прислужваше на семейство, което принадлежеше към Дом с приемлива политическа власт и влияние — нито на върха на политическата йерархия, нито в упадък. Тя можеше да проследи родословието си до няколко поколения назад и да посочи поименно кой от нейните предшественици в кое семейство на Дома е работил. Докато някои от _селяците_ имаха наистина долен произход. Синове на уличници. Дъщери на просяци. Подозираше, че мнозина бяха роднини на престъпници. Тези _селяци_ бяха започнали някакво много странно съревнование — кой може да докаже най-нисшия си произход. Ако някои от тях можеха да докажат, че родителите им обитават каналите, те парадираха с това като с някаква висша титла. Учениците от семейства на прислужници не се хвалеха с това, защото щяха да си навлекат проблеми.
Омразата, която някои _селяци_ изпитваха към _снобите_, не ѝ се струваше справедлива. Работодателите на родителите ѝ се бяха отнасяли добре с тях. Като малка, Лилия беше играла с техните деца. Те се бяха погрижили децата на всичките им прислужници да получат основно образование. След нашествието на ичаните те викаха всяка година магьосник, който да проверява децата за магически способности. Макар никой от техните наследници да не притежаваше достатъчно сила, за да бъде приет в Гилдията, те се радваха много, когато Лилия и другите деца на прислугата преди нея бяха избрани.
Двете момичета и момчетата, с които общуваше през свободното си време, бяха селяци и доста приятни хора. Тя, Фродже и Мади станаха приятелки откакто бяха приети в Университета. Предишната година Фродже беше тръгнала с Даменд, а Мади с Елон, и Лилия остана сама. Момичетата прекарваха по-голямата част от времето си с момчетата и рядко търсеха мнението, съветите или предложенията на Лилия за това с какво да се занимават. Тя си казваше, че това е неизбежно и че не ѝ пречи особено, тъй като винаги се бе чувствала по-добре да слуша разговорите им, отколкото да участва в тях.