Погледът ѝ попадна върху ученичката, която от доста време наблюдаваше. Наки беше приета в Университета година преди Лилия. Тя имаше дълга черна коса и толкова тъмни очи, че бе трудно да се различат зениците ѝ. Всяко нейно движение бе изключително грациозно. Момчетата бяха едновременно привлечени и се смущаваха от нея. Доколкото Лилия разбираше, Наки не бе показала интерес към нито едно от тях — дори към момчетата, които приятелките на Лилия смятаха за неустоими. Може би се считаше за много по-добра от тях. Може би просто подбираше приятелите си.
Днес Наки седеше с едно друго момиче. Тя не говореше, макар устата на другото момиче да не млъкваше. Докато Лилия ги гледаше, момичето се засмя и завъртя очи. Устата на Наки се разтегна в учтива усмивка.
Изведнъж, без по никакъв начин да подскаже какво ще последва, Наки впери поглед в Лилия.
«Леле — помисли си Лилия, усещайки как бузите ѝ пламват от смущение и вина. — Хванаха те». Тя тъкмо се накани да отмести поглед, когато Наки ѝ се усмихна.
Лилия замръзна от изненада. За миг се зачуди как да постъпи, след което ѝ се усмихна в отговор. Учтивостта го изискваше. Тя се насили да отмести поглед. «Тя като че ли нямаше нищо против да я гледам, но… колко смущаващо е да те хванат как зяпаш».
Вниманието ѝ беше привлечено от някакво движение в посоката, където седеше Наки. Лилия устоя на изкушението да се обърне натам и се опита да зърне какво се случва с крайчеца на окото си. До мястото на Наки стоеше някаква тъмнокоса личност. После тя тръгна нанякъде. Всъщност идваше към нейната маса.
«Не може да бъде.»
Лилия не се сдържа и вдигна глава. Видя, че Наки върви към нея. Гледаше я и се усмихваше.
Когато стигна до масата, тя постави чинията си до чинията на Лилия и седна на свободното място до нея.
— Здравей — каза тя.
— Здравей — отвърна смутено Лилия. «Какво иска от мен? Дали ще ме попита защо я гледам? Или иска да поговорим? И за какво ще говоря с нея?»
— Стана ми скучно. Реших да дойда при теб и да видя какво правиш — обясни Наки. Лилия не можа да се сдържи и погледна към другата маса, където седеше предишната ѝ събеседничка. Момичето ги гледаше объркано и леко нацупено. Лилия се обърна към приятелките си. Момичетата изглеждаха изненадани, а момчетата изглеждаха стреснати и изпълнени с копнеж както винаги, когато Наки беше наблизо.
«Тя каза, че иска да види какво правя. Това не включва всички на масата».
Лилия се обърна към Наки.
— Нищо особено — рече откровено тя и се притесни от тромавия си отговор. —
Просто се храня.
— За какво разговаряхте? — попита Наки и погледна към останалите.
— Дали сме избрали подходящите дисциплини — каза някой от тях. Лилия сви рамене и кимна.
— Аха — рече Наки. — Аз се изкушавах да избера воински изкуства, но колкото и забавно да ми се струва, нещо не мога да си се представя да се занимавам цял живот с това. Ще поддържам уменията си, разбира се, в случай че пак ни нападнат, но реших, че алхимията е по-полезна.
— И аз това си помислих за лечителството — каза ѝ Лилия. — По-полезно е.
— Така е, но аз никога не съм била добра в него — усмихна се накриво Наки.
Докато тя продължаваше да говори, изненадата на Лилия постепенно се стопи. Незнайно как, дали заради усмивката ѝ, или просто заради отегчителната си компания, красивата и търсена ученичка разговаряше с нея като с приятелка. Каквато и да бе причината, Лилия реши да се наслади на мига. Защото определено смяташе, че няма да се повтори.
Глава 3
Обвинения и предложения
Трите дни, които Лоркин и Ивар трябваше да прекарат в мъжкото отделение, докато Говорителките се съберат, за да решат какво да правят с тях, се оказаха изненадващо приятни.
— За какво? — питаше Ивар всеки, който изказваше предположение, че ще бъдат наказани. Никой не можеше да посочи със сигурност в какво ще бъдат обвинени двамата, което вдъхваше някаква увереност на Лоркин. «Всички знаят, че няма правило или закон, нито дори заповед, която двамата с Ивар да сме нарушили. Ако имаше, аз съм убеден, че щяха да ме заключат сам в някоя стая».