Първо се нахраниха. После зачакаха. Слънцето се издигаше все по-високо и те трябваше да се приберат в палатката, за да се спасят от горещината. Вътре бе задушно, но поне кожата им не изгаряше. Малко след като слънцето бе подминало зенита си, старейшината, който бе разговарял с групата предишната вечер, се появи пред палатката.
— Когато говорим като Глас, ние сме безименни — каза той. — Но сега говоря от свое име. Аз съм Йем. — Той докосна с кокалестата си ръка гърдите си и лицето му придоби сериозно изражение. — Разговаряхме, докато слънцето отново не се завърна, и тогава взехме решение. Подложихме го на изпитанието на съня и на нов разговор. То остана непроменено. Ще предадем отговорите само на един от вас. — Той се обърна към Денил. — Посланик магьосник Денил.
Денил погледна към Ачати, който сви рамене. «Предполагам, че не е изненадан. Дюна едва ли имат причина да му вярват. Но пък нямат причина да вярват и на мен».
Тайенд беше отворил уста, като да възрази, но не каза нищо. Погледът на Йем се прехвърли върху' него.
— Ти имаш ли въпроси?
Тайенд поклати глава.
— Не, просто съм любопитен какви са отговорите.
— Посланик магьосник Денил ще реши дали можеш да ги чуеш— отвърна Йем. Той погледна към Денил с очакване.
Денил грабна бележника си и стана.
— За мен е чест, че сте ме избрали да чуя вас и народа ви.
Йем се усмихна, махна му и излезе от палатката. Денил хвърли поглед назад и видя, че Ачати му се усмихва окуражително, а Тайенд вече изглеждаше отегчен. Магьосникът се обърна и излезе след Йем от палатката.
— Намерихме един Пазител на знанието, който пожела да разговаря с теб — каза му Йем. — Заклеваш ли се, че няма да я питаш за името ѝ или да разказваш на останалите за нея?
— Кълна се, че няма да търся или да разкривам самоличността ѝ — отвърна Денил.
Двамата заобиколиха поредната палатка и внезапно пред тях се разкри сивата пустиня. Денил видя навес, който бе изграден от пръти и голямо парче плат, разпънато над тях, като краищата му бяха завързани за колчета, забити в земята. Почвата под краката му беше твърда и прашна. «Щом това е пустиня, защо няма никакъв пясък?» — зачуди се той.
Слънцето прежуряше безмилостно над главите им. Пот изби по челото на Денил и той я избърса с опакото на ръката си.
Йем се засмя.
— Горещо е.
— Да — съгласи се Денил. — А е зима.
Старецът посочи на запад.
— Далеч нататък, в тази посока, вулканите са покрити със сняг. Там е високо и студено.
— Ще ми се да можех да го видя.
Йем повдигна рамене.
— Когато вулканите се събудят, снегът се топи. Тогава има наводнения. Много е опасно. Но не толкова, колкото наводненията от разтопен камък. — Той погледна към Денил. — Наричаме наводненията «сълзите на вулкана», а червените реки са «кръвта на вулкана».
— А пепелта?
— Вулканът киха.
Денил се засмя весело.
— Киха?
Йем се изсмя — къс, лаещ смях, който напомни на Денил за Унх.
— Не. Излъгах. Имаме много имена за пепелта. Има различни видове пепел. Гореща пепел и студена пепел. Пепел, която пада суха и пепел, която пада мокра. Пепел, която изпълва небето. Дюна имат име за всеки вид. Преди повече от петдесет зими един от вулканите избухнал и небето се покрило с пепел в продължение на много години.
— Сигурно това е било изригването, което е причинило дългите зими в Киралия.
— Нима е стигнало чак дотам? — Йем кимна замислено. — Това е наистина могъщ вулкан.
Денил не отговори, защото бяха стигнали до навеса. Когато пристъпи в сянката му, той въздъхна с облекчение. Върху одеялото бяха насядали в кръг същите старци, с които бе разговарял предишната вечер, но този път с тях имаше още двама мъже и една възрастна жена. Йем посочи на Денил празното място между двама от мъжете. Самият той отиде от другата страна на кръга и се настани на другото празно място.
Йем огледа поред мъжете, след което се обърна към жената.
— Говори, Пазителко. Дай на посланика магьосник Денил своите отговори.
Жената гледаше Денил с остър, преценяващ поглед. Лицето ѝ бе безизразно, но в Стойката ѝ имаше нещо нервно и неодобряващо.
— Искаш да знаеш какво могат да правят камъните? — попита тя.
Денил кимна.
— Да.
— Могат да правят всичко, което правят и магьосниците — каза му тя. — Да превръщат
магията в топлина. Могат да правят щитове и светлина. Могат да задържат разни неща неподвижни. — Погледът ѝ се съсредоточи върху някаква отдалечена точка и гласът ѝ придоби тона на учител, който рецитира познат урок. — Могат да бъдат създадени два вида камъни. Едните могат да научат определена задача, но използват магията на приносителя си. Другите могат да научат определена задача и да съхранят магията за изпълнението ѝ. И двата вида могат да бъдат направени да се използват веднъж или много пъти, но хранилището им трябва да бъде напълнено отново след изпразването му. — Тя примигна и го погледна. — Разбираш ли?