Обитателите на мъжкото отделение намираха всичко за изключително забавно. Тъй като не участваха в управлението на Убежището, те се радваха на всяка грешка, допусната от водачите им — стига тези грешки да не застрашаваха добруването на всички, разбира се. Те бяха толкова доволни, че Лоркин и Ивар са направили Говорителките на глупачки, че не спираха да им носят подаръци и се стараеха героите им да не скучаят.
Трима от тях научиха Лоркин на игра, която включваше кристали без магически свойства и боядисана дъска. Играта се наричаше «Камъни» и те я бяха избрали, защото точно камъните го бяха вкарали в беля.
Стаята се пълнеше с народ. Няколко мъже разговаряха с Ивар, а неколцина други се бяха пръснали наоколо и вършеха обичайните си задължения или си почиваха. Затова, когато шумовете в стаята рязко секнаха, всички се обърнаха, за да видят каква е причината. Мъжете, които стояха между Лоркин и входната врата, отстъпиха встрани. Лоркин погледна натам, видя кой стои на прага и пулсът му изведнъж се ускори.
— Тивара — каза той.
Устните ѝ потрепнаха в усмивка, но тя бързо възвърна сериозното си изражение. Приближи се грациозно до него, без да обръща внимание на мъжете, които я зяпаха. Лоркин потръпна от удоволствие, че тези красиви, екзотични очи виждаха само него. «Определено не съм я забравил — помисли си той. — Ако не друго, то времето, което прекарахме разделени, я е направило още по-очарователна».
— Искам да поговорим насаме — каза тя, като спря на няколко стъпки от него и скръсти ръце.
— С удоволствие — отвърна той. — Но не ми позволяват да излизам от стаята. По заповед на Калия.
Тя се намръщи, после сви рамене и се огледа.
— Тогава всички останали излезте.
Мърморейки добродушно, всички започнаха да излизат, но Тивара забеляза, че Ивар не помръдва от мястото си. Тя го погледна с присвити очи.
Г"\ _ _ W W _
— Заповедите се отнасят и за мен, но не се притеснявай — каза той, изправи се и се отдалечи в другия край на стаята. — Ще застана тук и ще се опитам да не слушам.
Тивара го изгледа развеселено как се оттегля в ъгъла за приготвяне на храна, след което отново се обърна към Лоркин.
Той се усмихна. Беше му изключително лесно да ѝ се усмихне. Едва се сдържа да не се ухили като идиот. Дългата ѝ тъмна коса беше чиста и тъмните кръгове под очите ѝ бяха изчезнали. И преди му се беше струвала съблазнителна; сега беше още по-красива от образа, който се беше запечатал в съзнанието му
«Не се чувствах така, докато пътувахме — помисли си той. — Сигурно съм бил твърде изморен…»
— Предполагам, че трябва да се примирим с това — рече тихо тя и отпусна ръце.
— За какво искаш да говорим? — успя да попита той.
Тя въздъхна, седна и го погледна право в очите, от което сърцето му се разтуптя.
— Какво си намислил, Лоркин?
Изпълни го леко разочарование. «Какво очаквах? Че ще ме покани в стаята си за нощ, изпълнена с…» Той бързо прогони мисълта от главата си.
— Ако бях намислил нещо, щях ли да ти го кажа? — отвърна той.
Очите ѝ проблеснаха гневно. Тя го погледна, после се изправи и тръгна към вратата. Сърцето му подскочи разтревожено. Не можеше да я остави да си тръгне така!
— Това ли искаше да ме попиташ? — извика той след нея.
— Да — отвърна тя, без да се обръща.
— А може ли аз да ти задам няколко въпроса?
Тя забави ход, спря и се обърна към него. Той ѝ махна с ръка. Тивара въздъхна, върна се обратно при стола и седна, скръствайки ръце.
— Какво има? — попита тя.
Той се наведе напред и снижи глас.
— Как се чувстваш? Не съм те виждал от месеци. Какво те кара да правиш семейството на Рива?
Тя го изгледа замислено, после отпусна ръце.
— Добре съм. Предпочитам да съм навън и да върша по-полезни дела, разбира се, но. — Тя сви рамене. — Семейството на Рива ме изпрати да работя в канализацията.
Той се намръщи.
— Това едва ли е приятно или интересно.
— Според тях това е най-неприятната задача, която биха могли да измислят, но аз нямам нищо против. Този град се нуждае от изчистване на отпадъците също толкова, колкото и от защита, а като робиня съм вършила и доста по-неприятни неща. Но е скучно. Накрая ще намразя тази работа точно заради това.
— Трябва да ми идваш на гости. Ще се опитам да те забавлявам, макар да не мога да обещая, че ще бъде нещо повече от глупавите грешки, които прави един чужденец на непознато място.
Тя се усмихна.
— Трудно ли ти е?
Той разпери ръце.
— Понякога, но всички тук се държат приятелски и макар да не искам да изцелявам никого, пак мога да бъда полезен.
Усмивката ѝ изчезна и тя поклати глава.