Лоркин се притесни за нея, макар да си напомни, че Тивара е могъща магьосница и е напълно способна да оцелее при всяка буря. Той се изправи и започна да се облича.
— Често ли пътуваш по това време на годината?
Тя поклати глава.
— Не, щом мога да го избегна.
Той я погледна строго.
— Радвам се, че успях да прекарам малко повече време с теб, но ако това означава, че може да не се прибереш у дома, аз настоявам да потеглиш веднага.
Тивара се засмя, но усмивката ѝ бързо се скри. Тя пристъпи към него и силно го целуна.
— Ти също трябва да се пазиш. Все още не си слязъл от планините.
— Ще се пазя — увери я той. — Да знаеш, че в Киралия също има снегове и планини.
Тя повдигна вежди.
— Които ти никога не си изкачвал, освен когато си пътувал към Сачака, и то по време на годината, когато не е имало сняг.
— Проклятие. Не трябваше да ти го казвам.
Тя поклати глава, отдръпна се и отиде до шейната.
— Искаш ли отново да ти припомня пътя до Арвис? — попита тя, докато навиваше рогозките и събираше съдините от вечерята им предишната нощ.
— Спускам се с шейната към долината до колибата на ловците. Оставям я там и продължавам пеша до пътя. Там ще ме чакат роби, които ще ме отведат до местното имение и ще ми уредят транспорт оттам.
— Точно така. Ако по някаква причина не се срещнеш с тях, имението има по четири големи дървета от двете страни на пътя, водещ към него. Не би трябвало да срещнеш нито един ашаки. По това време на годината те избягват да пътуват. Но ако срещнеш, кажи им кой си и ги помоли да те отведат в Дома на Гилдията. Те ще бъдат политически задължени да ти помогнат.
Макар гласът ѝ да звучеше уверено, в очите ѝ проблясваше тревога. «Кое е най-лошото, което може да ми се случи? — запита се той. — Атаките може да загърбят политическите си задължения заради това, че сега съм Изменник и не ме защитават никакви дипломатически правила, и ще се опитат да ме убият. Но сигурно няма да го направят, преди да се опитат да разчетат съзнанието ми». Той потърка основата на палеца си, където под мускула му се криеше блокиращият разчитането камък. Все още го сърбеше леко, макар да бе изцелил разреза. Тивара бе препоръчала това място, тъй като обикновено сърбеше, а робите имаха навика да потъркват загрубелите си ръце.
Лоркин не разполагаше с много време, за да се научи как да препраща фалшиви мисли към разчитащия съзнанието. «Дори с помощта на магията на Тивара едва ли бих успял да отблъсквам задълго атаките на един ашаки. Ако той усети, че разчитането му е неуспешно, може да се опита да изтръгне от мен информация чрез мъчения. Не знам дали бих издържал на всичко това и за колко време. По-добре да се промъкна незабелязано до Дома на Гилдията и посланик Денил».
— Ще гледам да стоя далеч от погледите им — увери я той. — И този път по петите ми няма да има сума ти шпиони на Изменниците, които да се опитват да ме открият.
Тя кимна.
— Въпреки това внимавай на кого се доверяваш. Фракцията на Калия може да е отслабена, но все още има Изменници, които те мразят заради стореното от баща ти. Те не биха направили нищо, което би застрашило Убежището, но могат да ти причинят доста неудобства.
Лоркин сви рамене.
— Спал съм в дупка в земята. Мога да се справя с неудобствата. — Той се намръщи. — Мислех си… редно ли е точно Калия да е единствената, която знае как се изцелява с магия?
Тивара повдигна вежди.
— Сигурна съм, че кралицата би предпочела Калия да не е единствената, но нямаме друг избор.
— Ами… бихте могли да имате… ако преди да си тръгна те науча как да изцеляваш.
Очите ѝ леко се разшириха, след което тя се усмихна и поклати глава.
— Не, Лоркин. Нямаме време за това.
— Бихме могли да останем още една нощ.
Усмивката ѝ се разшири.
— Колкото и съблазнително да звучи, трябва да си тръгвам. Има и други причини да искам да се прибера бързо. Фактът, че Калия има това малко предимство пред нас, е единственото нещо, което удовлетворява фракцията ѝ.
— Не е нужно всички да разбират.
Тя се засмя.
— Зарала каза, че може да ми го предложиш.
— Наистина ли? — Той се почувства леко обиден. Толкова ли бе предвидим?
— Да. Каза ми да ти откажа. — Тивара хвана въжетата на шейната и му ги подаде. — Да тръгваме.
Двамата излязоха от пещерата и се озоваха сред покрития с пресен, девствен сняг пейзаж. Всичко блестеше под ярката утринна светлина. Той успя да различи очертанията на пътеката, по която се бяха спуснали в долината, както и една друга, която продължаваше извън нея, покрай замръзналата река.