Двамата се обърнаха един към друг и се погледнаха. Никой от тях не заговори. Внезапен далечен тътен ги накара да вдигнат очи към небето. Намираха се твърде навътре в долината, за да видят зараждащата се буря. Тивара изруга под носа си.
— Ще тръгна първа, за да не хвърлям сняг върху теб — каза тя.
— Опитай се да стигнеш до колибата на ловците преди следващата буря.
Лоркин кимна. Тя се отдалечи бързо, отхвърляйки с магия снега от пътя си. Той я изпрати с поглед, усещайки как с всяка своя стъпка Тивара опъва някаква невидима връзка
между тях. Тя не се обърна назад и той не можеше да реши дали е разочарован или облекчен от това.
Когато най-после Тивара излезе от долината, тя не се спря. Вдигна ръка, вперила поглед в земята, и му махна. Това не бе точно жест за прощаване, а по-скоро израз на нетърпение. Във въображението му се появи гласът и изражението ѝ. «Какво чакаш? Тръгвай!» Лоркин се засмя и тръгна напред, отхвърляйки с магия натрупания от нея сняг. Когато стигна до дъното на долината, той погледна нагоре.
Тивара бе изчезнала. Той почувства странна празнота в себе си.
Погледът му бе привлечен от ледената стена, която покриваше едната стена на пещерата, в която бяха прекарали предишното денонощие, и той ахна. Това бе завеса от замръзнала вода. «Водопад — помисли си Лоркин. — Красиво е».
Искаше му се Тивара да е с него, за да го види. Но тя сигурно бе минавала и друг път по пътеката и вече го беше виждала. «И въпреки това щеше да е хубаво да му се насладим заедно».
Той въздъхна. Нямаше смисъл да се надява нещата да се бяха развили по друг начин. Трябваше да потисне всички романтични мисли и да се концентрира върху завръщането си в Киралия. Очакваше го тежко и опасно пътуване и, ако всичко минеше добре, важни срещи и преговори. Той се обърна и повлече шейната си към дома.
Спускането по пътеката в каньона изглеждаше много по-опасно от изкачването. Беше много по-трудно да се пренебрегва зашеметяващата пропаст от едната страна и вместо при острите завои да гледат към отвесните скали, пътешествениците бяха принудени да се обръщат към долината.
Ачати беше още по-смълчан отпреди. Тайенд също бе необичайно мълчалив. Никой не смееше да се обърне на седлото, за да погледне към останалите, от страх движението му да не подплаши конете и те да се озоват близо до ръба.
Така Денил се сдоби с часове за размисъл, в които да си поблъска главата над онова, което бе научил от Дюна. Предишната вечер се беше върнал късно при Ачати и Тайенд, след като прекара часове в изслушването и записването на легендите и разказите на Пазителката. Разказа им какво бе научил за хранилищните камъни и сподели облекчението си, че създаването им е толкова трудно и опасно, както и че подобни камъни се срещат изключително рядко.
Денил не спомена, че Изменниците разполагат с камъни, способни да блокират разчитането на съзнания и да предават на разчитащия мислите, които той очаква да открие. Жегна го вина заради това, че укриваше тази информация от Ачати, но Денил знаеше, че ще се почувства още по-зле, ако му я разкрие и впоследствие това доведе до избиването на хиляди роби и бунтовници. Макар Денил да презираше Изменниците заради отвличането на Лоркин, те не бяха убили младежа и определено не заслужаваха да бъдат намерени и избити.
Освен това съществуваха достатъчно стратегически причини познанието за създаването на магическите камъни да бъде защитено. Ако ашаките се сдобиеха с подобни тайни от Изменниците, някогашният враг на Киралия щеше да стане още по-могъщ и нямаше да прояви желание да се промени, за да бъде включен в Обединените земи. Племето Дюна му беше доверило тайните си с надеждата, че ще установи приятелски отношения с тях.
Може би щяха да разменят познанието за камъкотворството за нещо друго. «Какво бихме могли да им предложим? — зачуди се той. — Защита? При положение че ашаките се намират между Дюна и Киралия и повечето магьосници от Гилдията не използват черната магия, как биха могли Обединените земи да помогнат на туземците?»
Не можеха. Доколкото знаеше, Киралия нямаше пещери с камъни, така че познанието за камъкотворството щеше да е безполезно за Гилдията. «Но може би има подобни пещери в Елийн или в някоя друга от Обединените земи. Пещерата на абсолютното наказание може би е точно такава». Но все пак се съмняваше в това. Тя бе твърде симетрична, за да е природно образувание. Подозираше, че е била построена или изсечена в скалата, а кристалите са били добавени по-късно.
Дюна знаеха, че не могат да получат ефективна защита от Обединените земи. Те искаха търговия. Щяха да снабдяват Гилдията с магически камъни — веднага след като собствените им пещери се възстановяха от нападението на Изменниците. От Гилдията зависеше да намери нещо, което туземците биха приели в замяна на това.