Пазителката му беше разказала как Изменниците унищожават или крадат всички магически камъни, които ашаките са получили от племето, и го беше предупредила, че може би ще се опитат да попречат на установяването на търговски отношения с Киралия. Обикновено Дюна не позволяваха на хората си да изнасят магически камъни от тайните им скривалища. Трябваше да се намери начин да ги транспортират, без да предизвикат подозрението на Изменниците или сачаканците.
Предпазните мерки на Дюна и Изменниците обясняваха защо ашаките почти бяха забравили за съществуването на подобни предмети. «Не бих се изненадал, ако някои от тях имат скрити камъни в именията си. Може би предават от поколение на поколение познанието за използването им, а може би са забравили, че притежават нещо повече от някакви си красиви бижута». Все пак щом Гилдията може да забрави, че някога е използвала черната магия, защо ашаките да не забравят, че някога са откраднали магически кристали от Дюна? Денил се надяваше, че е така, защото в противен случай транспортирането на камъните от земите на племето Дюна до Киралия, без ашаките да узнаят за това, щеше да е още по-трудно. Достатъчно бе да бъде заловен само един товар, за да се озове в политически неловка и дори опасна ситуация. Гневът на Ачати щеше да е най-нищожната му тревога.
Досега не бе имал възможността да се свърже с Разпоредителя Оусън. В палатката се изкуши да направи опит, но се притесни, че Ачати ще реши, че укрива нещо, което бърза да докладва на началниците си.
«А сега дали е удобно?» — запита се той. Трябваше да признае, че не му допадаше мисълта да раздвоява вниманието си, когато от едната му страна се спуска смъртоносно опасна урва. Водачът им ги беше уверил, че конете нямат нужда от упътване. Те познаваха пътеката и също като ездачите си не умираха от желание да паднат в пропастта. «Остава ми само да се надявам, че животното няма да усети разсеяността ми и да ме хвърли от гърба си просто за забавление». Досега конете се бяха държали спокойно, но той се бе сблъсквал с достатъчно буйни животни, за да заподозре, че целият им род има пакостливо чувство за хумор и обича да играе номера, когато ездачът се разсее.
Отблъсквайки неохотата си, той извади пръстена на Оусън, сложи го на пръста си и затвори очи.
— _Оусън_?
— _Денил_!
— _Можеш ли да говориш? Имам интересна информация._
— _В очакване сме да започне изслушването, но дотогава има малко време. Ала може би ще се наложи да прекъсна внезапно разговора._
— _Ще бъда кратък. — Денил му описа срещата си с туземците и Пазителката, и му предаде предложението им._
— _Колко интересно. — Вълнението на Оусън се долавяше съвсем слабо, като звук от далечна вибрация. — Камък, който блокира разчитането на съзнанието и проектира фалшиви мисли._
Денил се почувства развеселен, но и леко раздразнен. Той очакваше, че Оусън ще прояви повече интерес към търговското предложение на Дюна.
— _Както казах, ако ашаките и сачаканския крал разберат за това, те ще…_
— _Изслушването започва. Съжалявам, Денил, трябва да вървя. Моля те, свали пръстена._
Денил отвори очи, свали пръстена и го прибра в джоба си. Изпълваше го дразнещо съмнение. Дали Оусън разбираше значението на онова, което му беше казал? Беше ли осъзнал потенциала от установяването на търговски отношения с Дюна? И по-важното, дали беше схванал опасността, ако ашаките открият съществуването на камъни, които блокират разчитането на съзнанието?
«Ще трябва да му се доверя — или поне да се надявам, че ще го обмисли в първия удобен момент. — Денил потисна съмненията си. — Ще ми се да обсъдя това с някого, но не мога да се доверя дори на Тайенд. Не и след като той вече е посланик на Елийн».
Единственият човек в Сачака, с когото можеше да обсъди това, бе Лоркин, а той се намираше далеч в планината, като доброволен затворник на Изменниците.
В Заседателната зала отекваха гласовете на събралите се магьосници, които очакваха започването на изслушването. Сония стоеше в единия край на площадката. Тя погледна нагоре към Висшите машве и забеляза по лицата им същата смесица от безпокойство и нетърпение, които усещаше в себе си.
«Къде е Оусън? Защо Калън и Наки не са пристигнали още?».
Стоящата до нея Лилия като че ли не усещаше нарастващото напрежение. Погледът ѝ се рееше в нищото. Изражението ѝ бе тъжно и примирено.