Выбрать главу

Сония гледаше момичето, а гневът ѝ от безжалостните манипулации и убийството на лорд Лейдън постепенно преминаваше в ужас. «Как е могла да го направи? Да убие хора, които не ѝ желаят злото…» Наки стоеше с изпънат гръб и скръстени ръце, изкривила устни в мрачно предизвикателство. «И всичко това, за да може да прави каквото си поиска».

— Сония — каза Оусън.

Тя отмести поглед от момичето и се извърна към него. Той държеше пръстена в ръката си.

— Искам да се опиташ да разчетеш съзнанието ми.

Сония примигна изненадано, но после разбра всичко, когато го видя как си слага пръстена. Тя пристъпи напред, притисна длани към слепоочията му и затвори очи.

Когато изпрати съзнанието си напред, тя успешно заобиколи защитата му и потърси мислите му. Усети силното му присъствие, но мислите, които улови, бяха смътни и откъслечни. Тя излезе от главата му и отвори очи.

— Това е… странно. Мислите ви бяха накъсани, сякаш ви е трудно да ги съберете на едно място.

Той се усмихна леко.

— Мислех си за Лорлън.

Тя го изгледа замислено. Години наред Оусън бе работил заедно с предишния Разпоредител и дълбоко скърбеше за смъртта му. В никакъв случай не би пропуснала тези мисли и придружаващите ги чувства без в тях да има някаква магическа намеса.

— Когато за пръв път разчетох съзнанието на Наки, аз не открих подобна разкъсаност — отбеляза Калън.

— Нито пък аз — каза Сония, обръщайки се към него. — Може би са нужни някакви умения при използването му.

— От това, което научих, случаят е точно такъв — каза им Оусън. Той се усмихна, когато и двамата се обърнаха едновременно към него. — Докато се подготвях за изслушването, посланик Денил се свърза с мен. Той е открил съществуването на блокиращите разчитането камъни, както и ред други неща. Тъй като при разчитането на съзнанията на Наки и Лилия се получиха доста несъответствия, преди да продължим с Изслушването, реших да проверя дали някое от момичетата не носи някакви скъпоценни камъни.

— Какво ще правим сега? — попита Калън.

— Ще продължим с Изслушването — отвърна Оусън, поглеждайки към Наки. Тя отвърна мрачно на погледа му. Оусън се обърна към Сония. — Двете с Лилия се върнете първи. Аз ще дойда след малко с Калън.

Тя кимна. Той ги поведе към изхода. За нейна голяма изненада излезе заедно с тях навън и затвори вратата след себе си.

— Преди да тръгнете… — каза той тихо, местейки поглед от Сония към Лилия. — Засега не споменавайте за пръстена на никого. — Той се обърна към Сония. — Оградете

Висшите машве с бариера и им кажете, че Калън е успял да разчете съзнанието на Наки, след като е бил премахнат щит, който досега му е пречел. Кажете им, че ще научат подробностите след Изслушването.

Тя кимна и след като той им даде знак, че може да тръгват, двете забързаха към залата.

— И така — рече Лилия, когато се озоваха в Голямата зала. — Щом Наки е извършила убийство… използвайки черна магия…

Сония усети как я побиват ледени тръпки. Наказанието щеше да е екзекуция. Тя погледна към Лилия и се изпълни със съчувствие. «Определено се е привързала към неподходящото момиче». Сърцето на Лилия не само беше разбито, но и тя бе открила, че обектът на желанията ѝ е убивал други, набедил я е за това и се е опитал да я убие. «И сега приятелката ѝ най-вероятно ще бъде екзекутирана. Надявам се Лилия да се оправи. Ще я държа под око…»

Момичето се извърна настрани.

— Кралят може да я помилва — каза ѝ Сония.

Лилия се засмя горчиво.

— Това няма да стане.

Сония въздъхна.

— Да, едва ли.

Когато стигнаха до вратата на Заседателната зала ѝ хрумна нещо, което я изпълни с ужас и я накара да се спре.

_Тогава кой ще извърши екзекуцията_?

Глава 27

Неочаквана помощ

Застанал пред ловджийската колиба, Лоркин се огледа и се зачуди кое време е. Знаеше само, че слънцето вече е изгряло, защото мъглата около него беше твърде светла, за да е огрявана единствено от луната.

«Трябва ли да изчакам, докато се вдигне съвсем?»

Тъй като бурята беше забавила него и Тивара, храната му вече бе на привършване. Той бе готов да гладува един ден, защото знаеше, че в края на долината го очакваха Изменниците-роби. Но колкото повече се бавеше, толкова по-вероятно бе отсъствието им да бъде забелязано в имението, към което принадлежаха.