«Стига да вървя само надолу, няма да се изгубя. Тивара каза, че дори да вървя през нощта, няма да се заблудя, защото пътят прекосява изхода от долината. Трябва просто да вървя, докато не го намеря, после да свия вляво и да тръгна по него».
Със сигурност тези инструкции можеха да се използват и в настоящата ситуация.
Той погледна отново към колибата, която бе почти скрита от мъглата. Зарови шейната под снега, както му бе казано. Предположи, че скоро някой ще я върне в Убежището. Освен това остави раницата си и се преоблече в дрехи, каквито обикновено носеха ловците през зимата — груби панталони, туника и наметало с качулка, съшито от кожи. Ботушите му бяха направени от кожа с вълната навътре. Имаше и обикновени кожени ръкавици — без пръсти. Ловците бяха поредната група сачаканци, които не се вписваха съвсем в простото разделение на роби и ашаки. Те бяха свободни мъже, но не бяха магьосници. Живееха в именията в замяна на кожи, месо и разни предмети, които произвеждаха, но не бяха считани за роби.
Тъй като прекарваха по-голямата част от годината в разни отдалечени места, на господарите им щеше да им е трудно да ги контролират. Освен това те имаха сключено споразумение с Изменниците, които ги оставяха на мира, стига да стоят надалеч от определени райони в планината. Някои от тях помагаха активно на Изменниците, като им позволяваха да използват колибите им — макар че всъщност нямаха кой знае какъв избор. Ако искаха да имат свободата да ловуват из планината, те трябваше да застанат на страната на магьосниците, които живееха там.
Ловджийското облекло беше идеална дегизировка за Лоркин. Ако някой ашаки го видеше, нямаше да му обърне внимание, а и за един ловец не беше странно да се движи сам. Не че точно днес щеше да го види някой.
Той обърна гръб на планината и тръгна. Мъглата беше толкова гъста, че трябваше непрекъснато да се взира в земята за препятствия. След като хлътна в няколко вдлъбнатини и пропадна в една река, скрита под снега, той си отчупи един клон и започна да го използва за проверка на преспите, през които преминаваше. Това доста го забави, затова Лоркин не очакваше скоро да намери пътя, но след като сравнително равната отсечка завърши с внезапно пропадане, той се спря и се огледа наляво и надясно. Откри, че равният район се простира доста надалеч от двете му страни. Това трябваше да е пътят.
«Тивара каза да тръгна наляво. Ако греша и това не е пътят, равното скоро ще свърши или ще стигна до скалите».
Затова Лоркин пое в указаната посока. След няколкостотин крачки той се поуспокои. Равната повърхност продължаваше право напред и с изключение на някоя бразда или локва си оставаше равна. Тъй като вече не се налагаше да внимава за препятствия, той се огледа в мъглата, търсейки някакъв знак от Изменниците, които трябваше да го чакат.
След известно време започна да се притеснява, че ги е подминал незабелязано.
Въпреки че мъглата оказваше заглушаващ ефект върху' звуците, хрущящите му стъпки му се струваха достатъчно шумни и той трябваше да потисне порива си да върви по-тихо.
«Поне ще мога да чуя, ако приближава някоя карета, и ще успея бързо да се махна от пътя. Няма значение, че наоколо няма нищо, зад което да се скрия. Достатъчно е просто да клекна и да остана неподвижен; ако някой ме види, сигурно ще ме помисли за скала».
Зад него се разнесе нечий глас и Лоркин замръзна. Не можа да различи думите, но определено човекът викаше някого.
«Мен?».
Той си спомни думите на Тивара, че не би трябвало да срещне някой ашаки, защото по това време на годината те обикновено не пътуват. Съмняваше се, че някой ще тръгне доброволно из тази мъгла, а и не чу звуците на движеща се карета или тропането на копита. Единствените хора, които биха излезли навън в подобно време, бяха хората, които го очакваха. Гласът се беше разнесъл зад гърба му. Може би бяха видели следите му и се бяха досетили, че ги е подминал.
Гласът се чу отново, този път малко по-отдалеч. Той тръгна напред. След няколко стъпки забеляза движение. Различи някаква фигура, която се приближаваше към него. Мъж, който вървеше с уверена крачка. Облечен с панталони и подрязано сако.
_Ашаки_.
Той се спря, но вече беше твърде късно. Мъжът го беше видял. Сърцето на Лоркин запрепуска като полудяло. Дали да не се хвърли на земята с надеждата, че мъжът ще го помисли за роб? Но един ловец не би постъпил така.
— Ти не си Чатико — каза мъжът и се спря. Той се приближи, наведе се напред и се взря в Лоркин. — Аз те познавам. Виждал съм те и преди. — Изведнъж очите му се ококориха от изненада. — Ти си онзи киралийски магьосник! Който изчезна!
Нямаше смисъл да се преструва на друг. В съзнанието му изникнаха думите на Тивара. «Но ако срещнеш, кажи им кой си и ги помоли да те отведат в Дома на Гилдията. Те ще бъдат политически задължени да ти помогнат».