— Не, но няма да откажа малко храна.
Тя кимна.
— Ще го уредя.
Когато се разбуди от дрямката, Денил огледа каютата. Откъм леглото на Тайенд се разнасяше тихо похъркване. Подмятането на кораба продължаваше, но поне от известно време бе спрял да трепери и да стене. Денил нямаше представа колко време беше минало. Подозираше, че са повече от няколко дни.
Той чу тежки стъпки и осъзна, че точно това го е събудило. Вратата на каютата се отвори. Ачати се спря на прага, после пусна касата на вратата, залитна и се улови за ръба на леглото. После пропълзя върху него и се отпусна с лице надолу.
Денил стана от стола и се приближи до сачаканеца.
— Добре ли си? — попита той.
Ачати изстена и въздъхна.
— Да. Просто съм… уморен. — Той се претърколи по гръб с голямо усилие. — Бурята премина. Ако искаш, излез да погледнеш
Денил излезе от каютата и затвори вратата зад гърба си. Изкачи се по късото стълбище, което водеше към палубата, вдигна люка и слънчевата светлина го заля. Наблизо стояха няколко роби с отпуснати рамене, които се бяха вкопчили във въжетата и перилата, сякаш бяха твърде слаби, за да се задържат на крака.
Капитанът седеше с тъмни сенки под очите и наблюдаваше друг роб, който държеше кормилото. Когато погледът му срещна дениловия, той му кимна. Денил му отвърна. Устните на капитана се разтегнаха в лека усмивка, която веднага изчезна.
Денил огледа кораба, но не забеляза никакви повреди. Обръщайки се назад, магьосникът видя, че небето на югоизток е затрупано с черни облаци. Бурята, която се отдалечава от тях, досети се той.
Съдейки по позицията на слънцето, той предположи, че е ранен следобед. Отдясно се виждаше брегът. Над морето надвисваше ниска, ерозирала скала. Денил прецени височината ѝ. По пътя на север той бе забелязал как скалите ставаха все по-високи и отвесни. Ако можеше по някакъв начин да изчисли размерите ѝ, може би щеше да определи колко далеч се намираха от Арвис.
— Пристигнахме ли?
Денил се обърна изненадано и видя как Тайенд се измъква през люка. Елийнецът изглеждаше изморен и пребледнял, но не толкова изморен, колкото Ачати и не толкова пребледнял, колкото щеше да е, ако Денил не бе изцелил морската му болест по време на бурята.
— Нямам представа — призна си магьосникът.
— Ачати заспа. — Тайенд застана до Денил и се огледа. — Бурята е преминала. Каза го така, сякаш не очакваше отговор, затова Денил замълча. Двамата стояха и
гледаха морето. «В уютно, приятелско мълчание» — помисли си магьосникът, но установи, че колкото по-дълго продължаваше мълчанието, толкова по-осезаемо усещаше присъствието на Тайенд.
— Как се чувстваш? — попита най-накрая той.
— Не много зле. — Тайенд сви рамене. — Сигурно скоро ще пия пак от лекарството.
— Не е необходимо — увери го Денил.
— Не, всичко е наред. Сънят ще ми дойде добре.
Денил кимна.
— Хареса ли ти пътуването?
Тайенд не отговори и когато Денил се обърна да го погледне, той видя, че елийнецът е свил замислено устни.
— И да, и не — отвърна Тайенд. — Малко съм разочарован, че прекарах толкова много време упоен. Когато стигнахме Дюна, беше по-добре, макар ездата през онзи каньон да беше доста изнервяща. Племената бяха интересни, но ние останахме там само един ден и те разговаряха само с теб.
Денил се намръщи.
— Съжалявам, за което.
— О, не се извинявай. Решението не беше твое.
Двамата отново се умълчаха. Тайенд се обърна с гръб към морето и огледа кораба и брега. После изведнъж погледна към Денил.
— А ти? — попита той. — Взе ли решение?
В гласа му се промъкваха обвинителни нотки. Денил го погледна намръщено. Елийнецът го гледаше остро и не помръдваше. Макар Денил да знаеше, че Тайенд е много по-умен, отколкото понякога показваше поведението му, той внезапно откри, че бившият му любовник изглежда като съвсем различен човек. «По-възрастен човек — помисли си той. — По-зрял човек».
— Аз _знам_, Денил — каза тихо Тайенд. — Вие двамата определено сте повече от… _приятели_. Нима смятащ че няма да мога да го разбера, след като толкова време живяхме заедно?
Денил погледна встрани, но осъзна, че не го прави, за да прикрие чувството си за вина. А за да не види гнева в очите на Тайенд. Успя да преодолее импулса си да погледне към капитана и робите, за да провери дали са чули нещо, и издигна бариера около двамата с Тайенд, за да заглуши звука от гласовете им.
— Нищо не се е случило.
Тайенд изсумтя отвратено.
— Нима? — рече той. Денил отвърна на погледа му. Тайенд присви очи, след което се усмихна леко. — О, добре. Значи донякъде съм успял да те възпра да правиш глупости.