Лилия потисна въздишката си на облекчение. За миг си бе помислила, че ще се наложи да отседне при Калън, но след това се сети, че всички биха сметнали за неприлично млада жена да живее в помещенията на сам мъж, независимо от разликата във възрастта им.
— Приемаш ли тези условия? — попита Оусън.
— Приемам ги — отвърна тя, кимайки с глава.
— Тогава се закълни.
Лилия се поколеба, осъзнавайки, че той очаква от нея да си спомни Клетвата на ученика. За нейна огромна изненада думите потекоха с лекота от устата ѝ.
— Кълна се, че никога няма да нараня друг мъж или жена, освен ако не е в защита на Обединените земи — каза тя. — Ще се подчинявам на законите на Гилдията. Ще се подчинявам на всяка заповед на магьосник от Гилдията, освен ако тази заповед не нарушава закона. Никога няма да използвам магия, освен ако не ми бъде наредено от магьосник от Гилдията.
Оусън се усмихна одобрително. После се обърна и кимна на Директора Джерик.
Мъжът се върна при стола, на който бе седял, и вдигна нещо от него. След това се върна при Лилия и ѝ го подаде. Това бе сгънат комплект ученическа мантия. Заля я вълна от топла признателност. За нейно огромно смущение тя усети как очите ѝ се напълват със сълзи.
— Благодаря ви — произнесе девойката с дрезгав глас.
Оусън положи длан на рамото ѝ.
— Добре дошла отново.
Останалите магьосници промърмориха същите думи. Лилия усети как Сония докосва
ръката ѝ.
— Мисля, че това е всичко. — Тя погледна към останалите, които кимнаха. — Да се връщаме в стаята ти, за да се преоблечеш
Изпълнена с признателност, Лилия последва жената навън от стаята и обратно към живота ѝ като гилдийска магьосница. «Макар познанието на черната магия да означава, че винаги ще бъда по-ограничена от повечето магьосници — помисли си тя. — Все пак е по-добре, отколкото да бъда затворена завинаги. Или мъртва».
И може би все пак ще намери начин да помогне на Аний.
Когато каретата спря пред страничния вход на болницата, Сония прогони неохотата си и слезе. Усмихна се и кимна на лечителите и помощниците, които бяха дошли да я посрещнат. Започна да отговаря на въпросите им и да ги разпитва какво е пропуснала за дните, докато бе отсъствала.
Почувства се стоплена от приятелското им отношение и отново се изпълни с благодарност, че не бе натоварена с изпълнението на екзекуцията на Наки. Сония стигна до стаята за лечение, събра всичката си смелост и почука.
Вратата се отвори навътре. Дориен ѝ се усмихна и ѝ махна с ръка. Тя влезе и седна на стола.
— Защо си толкова сериозна? — попита той.
Тя си пое дъх, за да му отговори, но цялата ѝ смелост внезапно се изпари. «Трябва да поговорим малко, преди да му съобщя лошите новини».
— Чудех се как ли ще реагират хората, ако аз бях избрана да екзекутирам Наки — каза Сония.
Дориен я погледна замислено.
— Да, сериозни размишления. — Той извърна глава. — Не мисля, че щяха да те намразят.
— Но няма да спрат да си мислят за това, когато се намират близо до мен. И ще се страхуват още повече.
— Да се _страхуват_ от теб? Те не се страхуват от теб — каза ѝ той.
Тя го погледна невярващо. Той поклати глава.
— Те се чувстват заплашени, Сония. Това е нещо различно. Страх ги е от черната магия, но не и от теб. Ти им показа, че не от всеки човек става убиец.
— Аз също съм убивала — каза тя.
— Това също е различно. Ти защитаваше Киралия. На твое място те биха направили същото.
Тя извърна глава.
— Използвах и лечителството, за да убивам. Това ми се струва още по-ужасно. —
Сония огледа стаята. — Аз съм лечителка. Би трябвало да изцелявам хората, не да ги убивам. Мисля, че ако трябваше да екзекутирам Наки, на хората щеше да им бъде трудно да съвместят двете неща.
Дориен стисна зъби.
— Тя умишлено е научила черната магия и е убивала за своя изгода.
Сония сви рамене.
— И така да е, мисля, че това би променило мнението на хората за мен. Така и не успях да си избера дисциплина. Щях да избера да стана Лечителка. Работя като лечителка, но никога не съм носила зелена мантия. Аз съм Черна магьосница. И макар че няма да се поколебая отново да защитя Киралия, никога не съм искала тази роля.
Той се усмихна мрачно.
— Аз предпочитам да си мисля, че лечителството ме е избрало.
Тя кимна.
— И аз предполагам, че въпреки всичко то е избрало и мен, макар ти също да имаш огромна заслуга за това.
Двамата се погледнаха с привързаност. «Макар неговата да е твърде голяма». Сония събра всичката си смелост. «Време е да сложа край на това».