Той сви рамене.
— Бих искал да разбера как се правят, разбира се, но не очаквах да го науча единствено от разглеждането им. Ивар ме увери, че това не е възможно, в противен случай нямаше да поискам да ме отведе там. След като вие уважавате правото ми да пазя ценното познание, което ми е поверено, така и аз уважавам вашето.
«Така. Това би трябвало да им напомни за възможностите при установяването на търговски отношения между Гилдията и Изменниците».
Калия присви очи и стисна устни, но останалите изглеждаха повече замислени, отколкото скептични. Лоркин огледа една по една жените и забеляза леката усмивка, накъдрила устните на Савара, която бързо изчезна, щом той срещна погледа ѝ.
Говорителката Савара беше наставница на Тивара и неофициален водач на фракцията, която се противопоставяше на Калия. Тя бе натоварена със задачата да се погрижи той да е послушен и същевременно полезен за Убежището.
— Защо не съобщи на друг, освен на Ивар, за намерението си да посетиш пещерите? — попита тя.
— Не знаех, че е необходимо.
Тя повдигна вежди.
— Някой, който признава, че имаме право да пазим тайната за създаването на камъните, би трябвало да е достатъчно умен, за да разбере, че първо трябва да се посъветва с нас, преди да направи посещение в пещерата на камъкотворците.
Той леко наведе глава.
— Извинявам се. Все още ми е трудно да свикна с порядките в Убежището. Ще положа повече усилия, за да ги науча и да се адаптирам.
Тя леко изсумтя, но не каза нищо повече. Вместо това погледна Ръководителката и поклати глава. Останалите Говорителки също поклатиха глави и каквото и да означаваше това, то накара Ръководителката да въздъхне леко.
— Тъй като не си нарушил никакво правило или закон, няма да бъдеш наказан — рече Риая. — Отчасти вината е наша, че не сме предвидили тази ситуация, но можем да попречим да бъде повторена. Лоркин — тя замълча и го погледна с нетрепващ поглед — забраняваме ти да влизаш в пещерите на камъкотворците, освен ако не си придружаван от Говорителка или нейна представителка. Ясно ли е?
Той се поклони по киралийски.
— Абсолютно.
Тя кимна.
— Свободен си.
Той излезе от помещението, борейки се с желанието си да се усмихне, защото знаеше, че подобно нещо може да бъде интерпретирано като доказателство, че е замислил нещо — или че не приема това леко плясване през ръцете на сериозно. Но когато Ивар влезе в залята с притеснено изражение на лицето, веселието му се изпари за миг.
Когато се разминаха, Лоркин му кимна с надеждата, че поне малко го е окуражил. Младият магьосник се намръщи, но погледът му като че ли се затопли след жеста на Лоркин. Киралиецът излезе в коридора. Жегна го лека вина, че е причинил такива проблеми на приятеля си.
«Ивар знаеше в какво се замесва — напомни си той. — Всъщност идеята беше негова, аз просто не се опитах да го разубедя. И двамата знаехме, че ако ни открият, Калия ще намери начин да ни накаже, макар да не сме нарушили никакви закони».
Той подозираше, че младият магьосник има някакви свои причини да притеснява водачите на Убежището. В действията му определено се усещаше някаква злоба и желание за отмъщение. Всеки път, когато Лоркин се опитваше да разбере причината, Ивар промърморваше нещо за това, че Изменниците не са толкова равнопоставени, както се твърди.
Каквато и да бе причината, Лоркин се надяваше, че младият мъж е получил удовлетворението, което бе търсил, и че няма да съжалява за стореното.
Когато каретата спря леко пред двореца на сачаканския крал, Денил си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Един роб отвори вратата на колата и отстъпи встрани. Денил слезе, спря се за миг, за да приглади мантията си, и огледа сградата.
Пред него се издигаше огромната централна арка. От двете ѝ страни се простираха вълнообразните бели стени. От куполите на сградата се виждаха само тесни златни ленти.
Денил се изпъна, погледна към сенчестия коридор, който започваше след арката и тръгна бързо към него. Мина покрай неподвижните стражи, които бяха представители на една от класите свободни служители в Сачака. «По-добре да те защитават свободни, лоялни мъже, отколкото негодуващи, лесно плашещи се роби» — помисли си Денил. Пазачи, които бяха длъжни да се хвърлят по очи на земята всеки път, когато край тях мине свободен мъж или жена, нямаше да бъдат кой знае колко добра преграда пред нашествениците.
Също както в типичните сачакански домове, и тук входният коридор бе абсолютно прав и отвеждаше посетителите в голямата зала, предназначена за посрещането на гости. Само че този коридор беше достатъчно широк да побере шестима мъже, крачещи един до друг.