За разлика от при тях, зимата бе добре дошла за обитателите на равнините и пустините на Сачака. С нея идваха дъждовете, от които толкова много се нуждаеха посевите и добитъкът. Лятото бе сурово, сухо и неплодотворно. Докато Лоркин бързаше да се прибере от Хърбъри, всичко, за което можеше да мисли беше, че в долината е доста по-хладно, отколкото бе очаквал. Във въздуха се долавяше мраз, който намекваше за сняг и лед. Той нямаше усещането да е прекарал толкова време в Убежището, че зимата да е напреднала толкова много. Откакто бе пристигнал в тайния дом на сачаканските бунтовници, бяха минали само няколко кратки месеца. Времето преди това бе прекарал в топлите, сухи равнини, докато се опитваше да избяга заедно с жената, която бе спасила живота му, Тивара. Гърдите го стегнаха в приятна болка. Лоркин си пое дълбоко дъх и забърза крачка. Тивара проявяваше упоритост в решението си да не му обръща никакво внимание, затова той също бе решил твърдо да потисне чувствата си.
«Аз не дойдох тук само защото се влюбих в нея» — каза си той. Чувстваше се задължен да говори в нейна защита пред народа ѝ, защото тя беше спасила живота му. Беше убила жената, която се бе опитала да го прелъсти и унищожи — но убийцата също бе Изменница. Рива действаше от името на фракция, според която той трябваше да бъде наказан заради баща си. Бившият Върховен повелител Акарин не беше спазил сделката, която преди много години бе сключил с Изменниците. Никой от тази фракция не бе признал, че е наредил на Рива да го убие. Това би означавало, че са действали срещу желанието на кралицата си, затова всички обявиха, че Рива е действала по собствено желание.
«Има разбунтувани сред бунтовниците» — помисли си Лоркин.
Той говори в защита на Тивара и това я спаси от екзекуцията, но не и от наказание. Може би точно задачите, с които я бе натоварило семейството на Рива, ѝ пречеха да го потърси. Каквато и да бе причината, той продължаваше да живее в самотата на чужденец на непознато място.
Почти бе стигнал до подножието на скалната стена, която обграждаше долината.
Докато оглеждаше многобройните прозорци и врати, изсечени в скалата, той знаеше, че ще настъпи моментът, когато ще се почувства като хванат в капан. Не заради злата зима, която щеше да принуди всички да стоят в стаите си, а защото като чужденец, който знаеше местонахождението на града на Изменниците, той никога нямаше да получи разрешение да го напусне.
Зад прозорците и вратите имаше достатъчно помещения, които да приютят малкото население. Сред тях имаше както мънички килийки с големината на скрин, така и големи зали с размерите на Заседателната зала. По-голямата част от тях не бяха издълбани навътре в скалата, тъй като Изменниците бяха преживели доста трусове и срутвания и повечето хора се чувстваха по-удобно, когато знаеха, че могат бързо да избягат навън.
Но някои коридори проникваха доста надълбоко. Там се намираше територията на изменниците-магьосници, които, въпреки твърденията за равнопоставеността на всички в града, всъщност управляваха това място. Може би те нямаха нищо против да живеят под земята, защото така можеха да използват магията си, без да се притесняват, че ще загинат в някое срутване. «Или може би предпочитат да стоят по-близо до пещерите, където се правят магическите камъни и кристали».
При тази мисъл Лоркин почувства лека възбуда. Той премести сандъка, който носеше, на другото си рамо и мина с бърза крачка през входа към града. «Може би тази вечер ще разбера».
Градските коридори бяха пълни с работници, които се прибираха при семействата си. Изведнъж пътят му се оказа препречен от децата на двама Изменници, които се бяха спрели и разговаряха.
— Извинете ме — каза той по навик, докато се провираше покрай тях.
Възрастни и деца го погледнаха развеселено. Киралийските маниери озадачаваха всички сачаканци. Ашаките и техните семейства, могъщите свободни хора в равнините, имаха твърде високо мнение за себе си, за да изпитват нужда да благодарят за услугите на другите — и намираха за абсурдно да благодарят на робите. Макар Изменниците да не държаха роби и обществото им да се смяташе за равноправно, те не бяха развили усет за добри маниери. В началото Лоркин се опитваше да се държи като тях, но реши, че не иска собственият му народ да го смята за груб, ако някога се върне в Киралия. «Нека Изменниците ме смятат за особен. По-добре така, отколкото да ме мислят за неблагодарен или надменен».
Това не означаваше, че Изменниците бяха недружелюбни или студени. И мъжете, и жените го приеха изненадващо радушно. Някои от жените дори се опитаха да го привлекат в постелите си, но той учтиво отклоняваше поканите им. «Може би постъпвам глупаво, но все още не съм се отказал от Тивара».