— Пак ще поговоря с нея — обеща тя. — Но няма да я излъжа, освен ако няма друг изход. Дори малките предателства обикновено имат неприятни последствия.
Глава 4
Посещение
Лилия взе чантата си и се спря, за да огледа стаята си. Също като повечето новоприети ученици от нисшите съсловия, тя бе изумена, че ще разполага с цяла стая само за нея в жилищните помещения на учениците. Стаите не бяха твърде големи за стандартите на _снобите_, разбира се. Те съдържаха легло, шкаф, бюро и стол. Мантиите и спалното бельо се перяха от прислужниците, които също така чистеха и стаите.
Тя знаеше, че няколко години по-рано, когато броят на магьосниците се беше стопил заради войната, а броят на учениците бе нараснал значително, след като бяха започнаха да приемат и кандидати от нисшите съсловия, жилищните помещения на учениците бързо се напълниха и някои новаци от Домовете получиха разрешение да се нанесат в празните магьоснически стаи.
Но на това бе сложен край. Жилищните помещения на магьосниците отново бяха пълни. Завършилите селяци получаваха с предимство всички свободни стаи, защото магьосниците от Домовете обикновено имаха порядъчни домове в града. Някои от селяците използваха заплатата си от краля също за да си купят или наемат къщи в града.
Жилищните помещения на учениците продължаваха да са твърде недостатъчни и Гилдията бе принудена да позволи на някои от _снобите_ да живеят в домовете си. Лилия знаеше, че това бе направено с огромно нежелание, защото магьосниците трябваше да стоят встрани от политиката, а Домовете винаги се замесваха в нея. Отделянето на богатите ученици от семействата им помагаше за откъсването им от този свят.
Наки бе един от _снобите_, които живееха вкъщи. Тя твърдеше, че това въобще не ѝ харесва. Лилия не вярваше съвсем на новата си приятелка, което не ѝ попречи да приеме поканата да ѝ гостува.
«Всичко ли си взех?». Тя погледна в чантата си и провери съдържанието ѝ: тоалетни принадлежности, нощна роба и чиста мантия. «Ние, магьосниците, не се нуждаем от много».
Тя се обърна към вратата, отвори я и излезе в коридора. За нейна огромна изненада край нея минаха приятелките ѝ от класа. Макар напоследък да не ѝ обръщаха голямо внимание, след като си бяха намерили приятели момчета, те биха забелязали, ако в поведението на Лилия се появеше нещо необичайно. Първа вървеше Мади, следвана от Фродже.
— Здрасти, Лилия! Накъде си се запътила?
— Към дома на Наки — отвърна тя, с надеждата, че гласът ѝ не е прозвучал твърде самодоволно.
— Ехе. Приятели по високите места. — За голямо облекчение на Лилия тонът на Мади беше безгрижен и закачлив.
Фродже се намръщи и пристъпи към нея.
— Нали знаеш какво се говори за нея? — попита тихо тя.
Лилия погледна към момичето. Обикновено Фродже не се интересуваше от клюките и злобните подмятания. Но сега изглеждаше повече загрижена, отколкото озлобена.
— За всеки се говори по нещо — каза безгрижно Лилия и се прокле наум. «Трябваше да подпитам за какво става въпрос. Не че бих повярвала, но поне… мога да помогна на Наки да не се забърква в неприятности».
Мади се усмихна.
— Е, ти ще ни кажеш дали е истина, нали? — Тя погледна към Фродже и леко кимна към входа на сградата. — Приятно прекарване — каза момичето и двете се отдалечиха.
Притиснала чантата към гърдите си, Лилия ги последва бавно, като ги остави да се отдалечат от нея. Когато излезе навън, тя видя Наки да я чака и настроението ѝ веднага се оправи. Късното следобедно слънце сипеше златисти лъчи върху косата на приятелката ѝ и караше бледата ѝ кожа да сияе. То зачервяваше лицата и на останалите ученици. «Но на никой друг не му отива толкова, колкото на Наки. Половината момчета, които са навън, са я зяпнали. Не мога да повярвам, че някой толкова популярен и красив иска да ми е приятел».
Наки я видя и се усмихна. Сърцето на Лилия подскочи, но в същото време стомахът ѝ се сви от притеснение, което не я беше напускало напълно от момента, в който Наки я покани у дома си. «По-добре да не правя нищо, което да я ядоса, защото нямам нито добрия външен вид, нито чара ѝ, който кара хората да искат да са ѝ приятели».
— Каретата на баща ми ни очаква — каза Наки, приближавайки се до нея.
— О! Съжалявам. Сигурно съм закъсняла.
— Не, не си. — Наки сви рамене и тръгна по пътеката между градините. — Той често я изпраща по-рано. Много е дразнещо, защото пред Университета могат да се съберат карети и винаги се получава ужасно задръстване. Какво искаш да правим довечера? Мислех си да си направим прически.