Лилия се опита да не потрепне. Майка ѝ често беше правила страхотни неща с косата ѝ, докато беше малка, а тя мразеше скубането и боцкането на фибите, и сега, щом зърнеше шнола, главата започваше да я сърби. Наки я погледна и се намръщи.
— Какво не е наред?
— Нищо. — Лилия забеляза недоверието на лицето на другото момиче. — Майка ми правеше прически за разни празници. Винаги ме оскубваше или ме бодеше с фибите.
— Не се притеснявай. Обещавам да няма нито един оскубан косъм. Ще бъде забавно.
— Дано си права.
Наки се засмя — дълбок, гърлен смях, който караше всички да се обръщат след нея. Докато вървяха през градините, те продължиха да разговарят. Щом завиха зад ъгъла на Университета, се озоваха пред множеството чакащи карети. Наки хвана Лилия за ръката и я поведе между тях. Спря се пред една и кочияшът скочи, за да им отвори вратата.
Задръстването от карети ги забави известно време, но Лилия едва го забеляза. Тя беше твърде заета да се наслаждава на разговора с Наки. Двете си разказваха забавни истории за срещите между прислужници и техните господари, след което един анекдот на Наки за нейната прислужница, с която беше израснала, я накара да замълчи и да погледне замислено към Лилия.
— Знаеш ли, ти ми напомняш за нея. Ще ми се да можехте да се срещнете.
— Тя не работи ли вече за вас?
— Не. — Лицето на Наки помръкна. — Баща ми я отпрати.
«Във всичките ѝ истории той е лошият» — помисли си Лилия.
— Ти не го харесваш, нали? — попита предпазливо тя, без да е сигурна как ще реагира Наки на този личен и може би доста деликатен въпрос.
Внезапно лицето на Наки се промени драстично. Погледът ѝ потъмня, чертите ѝ се изопнаха.
— Не особено. И той ме мрази. — Тя въздъхна и потрепери, сякаш се опитваше да се отърси от нещо лошо. — Съжалявам. Не исках да ти казвам нищо, за да не те е страх да го видиш.
— Не се плаша толкова лесно — увери я Лилия.
— Той ще се държи абсолютно учтиво с теб. Все пак си член на Гилдията. Трябва да се държи с теб като с равна. Е, поне като с ученичка. Но ще започне да те поучава.
— Ще го преглътна.
— Засега по-добре да не му казваме, че си от семейство на прислужници — каза неспокойно Наки. — Той е малко… особен.
— Няма нищо. Важното е, че ти не си. Оценявам го.
Наки се усмихна.
— А онова, което аз харесвам у теб е, че ти не ни мразиш, както останалите, нали се сещаш.
Лилия сви рамене.
— Нашите работят за приятно семейство. Трудно е да се съглася с хора, които казват.
— Виж! Пристигнахме.
Наки замаха нетърпеливо през прозореца на каретата. Лилия надникна навън, за да види какво ѝ сочи приятелката ѝ. Бяха спрели пред огромна сграда. Тя знаеше, че Наки е от
богат и могъщ Дом, но до този момент не го беше осъзнавала напълно. Нервите ѝ се опънаха и дъхът ѝ секна от вълнение. Тя се опита да се успокои.
— Не се притеснявай — каза Наки, която по някакъв начин бе доловила тревогата на Лилия. — Успокой се и остави всичко на мен.
Следващият един час премина като в мъгла. Наки я въведе в къщата. Първо я представи на баща си, лорд Лейден, който я поздрави резервирано и разсеяно. След това се качиха на горния етаж с няколко стаи, всичките, от които бяха на Наки. Освен главната спалня имаше стая, пълна с дрехи и обувки и друга, в която имаше отделна вана. Наки изпълни обещанието си да ѝ направи прическа, като първо я разреса със специален креп, а после използва лъскави сребърни игли, които подреди така, че те нито оскубаха, нито убодоха главата на Лилия. След това двете слязоха долу за вечеря.
Бащата на Наки седеше на масата. Когато погледна към различните прибори, Лилия почувства прилив на паника. Тогава пристигна един пратеник и лорд Лейдън се изправи. Той се извини, че ще ги остави да се хранят сами, и напусна стаята.
Когато вратата се затвори зад гърба му, Наки се ухили на Лилия. Без да каже нито дума, тя стана от стола си и отиде тихо до вратата. Отвори я внимателно и се ослуша. Лилия долови някакво тихо потупване.
— Отиде си — обяви Наки. — Грабвай чашата си. — Тя взе своята, напълнена с вино, и отиде до вратата, през която влизаха прислужниците. Точно когато стигна до нея, тя се отвори и на прага се спря една прислужничка, която носеше на поднос малки купички.
— Слизаме долу — каза ѝ Наки. Жената кимна, обърна се и изчезна натам, откъдето се бе появила.
Лилия беше успяла да грабне чашата си и да се измъкне от стола си. Наки ѝ махна с ръка, после тръгна след прислужницата, повеждайки приятелката си по къс коридор, в който имаше пейка и подредени покрай едната стена шкафове, пълни със съдини, прибори и чаши. На края му имаше стълбище, по което слезе прислужницата. Наки забърза след нея.