— Когато баща ми го няма, винаги се храня долу — обясни тя. — Така не се налага да сервират храната в сребърни подноси, а аз си приказвам с приятели.
Стълбището надолу беше доста дълго и Лилия реши, че вече са слезли поне два етажа под трапезарията. Те влязоха в кухня, която не се различаваше особено от онази в дома, където бе прекарала детството си. Тук работеха три жени и едно момче; ръкавите им бяха запретнати, а на главите си носеха шапчици с връзки, завързани зад ушите. Самата Лилия беше носила такива като дете.
Наки ги поздрави сърдечно, което като че ли не ги изненада. След като представи всички, тя отиде до износената маса и седна на един от столовете. Лилия се настани до нея. Заслуша се в разговора на Наки с прислужниците и за пръв път от три години се почувства като у дома си.
«Каква двойка сме само — помисли си тя. — _Сноб_, който се държи мило и приятелски с прислугата и _селяк_, който не мрази богаташите.» И Гилдията — и магията — ги бяха срещнали. «Каква интересна идея. Мислех, че е заради сходната гледна точка, макар и от противоположни страни. А всъщност е заради магията. А тя не прави разлика между богати и бедни, както и не прави разлика между добри и лоши».
Денил се огледа, като все още не можеше да повярва, че Тайенд бе успял да го направи. Господарската стая в Дома на гилдията беше пълна с могъщи и влиятелни сачаканци. Тук имаше ашаки, които бяха смъртни врагове. Те не разговаряха помежду си, но се намираха в една и съща стая, което очевидно беше нещо невероятно.
«Но не е успял да доведе краля». Тайенд му беше казал, че е изпратил покана, но Ачати го бе предупредил, че Амакира няма да може да присъства. Така сигурно беше по-добре. Когато монархът се озовеше сред толкова много ашаки, партито неизбежно щеше да бъде развалено от политически машинации. Или поне така беше чул Денил. Той никога не бе присъствал на толкова голяма сбирка, нито пък на такава, където да се намира и кралят. Най-голямото парти бе онова, което Ачати бе организирал по случай пристигането на Денил и Лоркин в Арвис.
Денил трябваше да признае, че е впечатлен. Тайенд бе успял да организира събитието за няколко дни, след като му хрумна идеята за киралийско парти. Той дори научи робите в кухнята как да приготвят няколко киралийски блюда, които да бъдат поднесени в малки купички или чинийки. Беше се отказал от идеята да пусне робите да обикалят между гостите с подноси в ръце, защото не можеше да ги откаже от навика им да се хвърлят по очи на пода.
Тайенд дори бе успял да си намери по-строги киралийски дрехи, вместо обичайното си ярко и пищно облекло.
— Следващия път ще организирам елийнско парти — чу Денил гласа на Тайенд. —
Или може би лонмарско. Поне отсъствието на жени ще подхожда на темата. Не може да има елийнско парти без хапливите женски разговори, които да оживят обстановката. — Тайенд замълча, за да изслуша отговора, който Денил не можа да чуе, и се усмихна. — Тогава може да обуча някой роб или да внеса малко елийнски жени специално за това — или самият аз да се предреша на жена! Нищо няма да пожаля за сачаканските ми гости.
Последва смях. Денил въздъхна и се обърна. Видя Ачати да разговаря с лейди Мерия и се изпълни с признателност. По-рано жената изглежда се чувстваше неудобно, защото останалите гости просто я пренебрегваха. Докато наблюдаваше реакцията на сачаканците при вида ѝ, Денил забеляза не толкова неудоволствие, колкото неувереност по лицата им. Те не бяха свикнали да виждат жени в социалното си обкръжение, защото разговорът с чуждите жени бе забранен, и тъй като не знаеха какво да правят с нея, просто се преструваха, че я няма.
Ачати надигна глава и махна с ръка на Денил.
— Тъкмо разказвах на лейди Мерия за група от три сачаканки, които се събират в компания.
— Мислех, че на това не се гледа с добро око.
— Разминава им се, защото двете са вдовици, а третата е саката и защото мразят Изменниците. Едната вярва, че те са убили съпруга ѝ. — Ачати се усмихна. — Помислих си, че лейди Мерия ще поиска да се види с тях. Иначе ще се чувства много самотна тук.
Денил погледна към магьосницата.
— Какво мислите?
Тя кимна.
— Ще бъде интересно да се срещна с някои местни жени.
Ачати се усмихна и погледна към Денил.
— Да ги попитам ли дали ще приемат помощничката ви?
Със закъснение Денил осъзна, че Ачати иска позволение от него, сякаш социалният живот на Мерия бе негова отговорност. Развеселен, той погледна към лечителката. Тя изглеждаше леко разсеяна, сякаш не бе чула въпроса, но може би безизразното ѝ изражение се дължеше на усилията ѝ да не разкрива истинските си чувства.