— Да, моля ви — отвърна Денил.
Ачати изглеждаше доволен.
— Може би трябва да намеря някакво развлечение и за вас — промърмори той. После погледна многозначително Денил и махна с ръка на един ашаки, чийто партньор в разговора тъкмо се беше отдалечил. Денил го последва.
— Ашаки Ритова. Тъкмо разказвах на посланик Денил за впечатляващата ви библиотека.
Сачаканецът се обърна към Ачати. На лицето му бе изписано високомерно изражение, което леко се промени в уважение към Ачати, но отново се завърна, когато мъжът погледна към Денил.
— Ашаки Ачати. Не е нужно да ме възхвалявате.
— Но някак си винаги ми се иска. Това определено е най-добрата колекция в Сачака, като се изключи дворцовата библиотека.
— В сравнение с нея е просто купчина книги.
— Дори и така да е, аз съм убеден, че посланик Денил ще остане впечатлен от това колко стари са някои от архивите ви.
Мъжът отново погледна към Денил.
— Едва ли ще откриете нещо интересно, посланик. — Той въздъхна. — Самият аз не разполагам с време за проучвания. Твърде съм зает с обсъждането на договорите с източните земи.
Той поклати глава и започна продължителна и отегчителна критика на хората отвъд морето Адюна, с които сачаканците поддържаха търговски отношения. Обикновено Денил щеше да прояви интерес към тези земи, но той бързо осъзна, че преценката на ашаки Ритова е замъглена от ненавист и предразсъдъци, и мъжът едва ли щеше да представи правдиво описание. Когато Ачати най-после успя да го измъкне, без да обиди Ритова, той се извини.
— Надявах се да уредя нещо за вас — промърмори той. — Но той е упорит като…
Наблизо мина Господарят на войната Кирота. Щом видя Денил, той се приближи предпазливо до тях.
— Ашаки Ачати, посланик Денил. Радвам се да ви видя отново, посланик. Чух, че вие и посланик Тайенд сте в близки отношения. Вярно ли е това?
Денил кимна.
— Отдавна сме приятели. Повече от двайсет години.
Кирота се намръщи.
— Посланик Тайенд каза, че когато сте се срещнали за пръв път, той е живял в Елийн.
— Да, както и аз — обясни Денил. — Бях Посланик на Еилдията в Елийн. Срещнах Тайенд в Голямата библиотека. Той ми помагаше при някои от проучванията ми за Гилдията.
— А, да! Тайенд спомена вашето проучване. Как се развива то?
Денил сви рамене.
— Напоследък нямам голям напредък.
Кирота кимна съчувствено.
— Такъв е животът на изследователите. В един момент правят голямо откритие, последвано от период на неуспехи. Желая ви скоро да имате успех.
— Благодаря ви — отвърна Денил. — Последния път, когато се видяхме, вие изразихте желание да попълните празнотите в собствените си архиви — додаде той. — Предложението ми все още е в сила.
Лицето на Господаря на войната грейна.
— Със сигурност ще се възползвам. — Погледът му прескочи над рамото на Денил. — Аха. Носят още от тези превъзходни крачета от расук. Този път съм решен да похапна повече, преди да са изчезнали всичките. Харесва ми киралийската храна. — Той се ухили и бързо се
отдалечи.
Денил чу кискане до себе си и се обърна към Ачати. Сачаканецът се усмихваше.
— Добре се справихте — каза той. — Може би сега, когато не сте най-голямата новост в страната, най-добрият начин да спечелите нещо е да предложите друго в замяна.
Денил кимна и почувства как сърцето му леко се отпуска.
— Макар че се съмнявам Кирота да може да ви предложи нещо в замяна — предупреди го Ачати с нисък глас. — Но въпреки това… считайте го за инвестиция.
Денил потисна въздишката си на разочарование. Той видя как Тайенд го наблюдава от другия край на стаята. Лицето на бившия му любовник изглеждаше замислено и изведнъж Денил изпита огромно желание да напусне партито.
Но той нямаше друг избор, освен да остане, затова се изпъна и последва Ачати към следващата групичка сачаканци.
Лоркин бе очаквал лукс и скъпа украса. Беше очаквал пазачи на всяка врата и суетящи се наоколо прислужници, готови да изпълнят всяко желание на монарха си. Но стаите на кралицата на Изменниците не бяха по-големи или по-добре обзаведени от тези на жените, които беше посещавал, докато помагаше на Говорителката Калия. Единствената видима охрана беше магьосник, който стоеше в коридора до вратата. Може би младата жена, която бе отворила вратата, също бе магьосница, макар да изглеждаше твърде млада за ролята на кралски защитник. Тя го посрещна с мила, сърдечна усмивка, каза, че името ѝ е Пелая и го покани вътре.
И сега той се намираше в кръг от обикновени дървени столове. Пред един от тях стоеше възрастна жена, която като че ли току-що беше станала. Тя не бе облечена с някаква натруфена премяна, но пък и на процеса срещу Тивара носеше обикновени дрехи. Ако не беше разпознал лицето ѝ, сигурно щеше да я помисли за поредната посетителка, очакваща кралицата.