Очите ѝ го гледаха твърдо и обвинително. Лицето му пламна и той извърна поглед, без да знае как да отговори на това.
— Но сега може и да останат доволни, че съм те привикала, за да те смъмря. Савара реши, че ще е по-добре да забрани на Тивара да те вижда, за да стане ясно, че тя не одобрява присъствието ти в пещерата.
Сърцето на Лоркин подскочи. «Но ние и без това не сме се виждали» — напомни си той. Зарала се усмихна и отново го потупа по коляното.
— Имам един приятелски безплатен съвет за теб, млади Лоркин. Внимавай в какви неприятности се забъркваш. Това може да навреди на теб и на останалите повече, отколкото можеш да предположиш
Той кимна.
— Благодаря ти. Ще приема съвета ти. Никакви неприятности.
Тя изглеждаше удовлетворена.
— Ти си умен млад мъж. Ето — върнах ти ласкателството. Искаш ли да хапнеш? — Тя не изчака отговора му, а се обърна към вътрешната врата. — Пелая? Можеш ли да донесеш нещо за ядене на госта ни?
— Разбира се — отвърна младата жена. Тя се появи на прага с обикновен дървен поднос в ръцете си, в който носеше чаши вода и чиния със сладкиши. Очевидно бе очаквала думите на кралицата.
— Ах, любимите ми — каза Зарала и потри ръце. После се ухили на Лоркин. — Пелая е отлична готвачка. Всичко прави с магия. — Докато младата жена внасяше подноса в стаята, Зарала се обърна и погледна към близката малка масичка. Тя се вдигна във въздуха, полетя към тях и се спусна пред Лоркин.
«Може и да е стара и изморена от официалностите — помисли си Лоркин, — но разбирам отлично защо е кралица. И се обзалагам, че е все така могъща и умна, като в деня, когато е била избрана».
Докато Пелая оставяше подноса на масичката и му предлагаше сладкиш, Лоркин се зачуди каква част от плановете му е предугадила кралицата, защото едва ли смяташе, че той е готов да се засели завинаги при Изменниците.
Може би му казваше да изчака, защото ще има по големи шансове за успех след нейната смърт, ако бъде наследена от Савара.
«Но аз наистина я харесвам и се надявам това да не се случи скоро».
Глава 5
Въпроси, въпроси
Докато палеха лампите в двора, Сония гледаше най-странната от всички гилдийски сгради. Куполът не беше точно купол, а пълна сфера — куха топка от твърда скала. И тъй като половината ѝ бе заровена в земята, сградата имаше вид на купол.
Тя бе стара колкото самата Гилдия. Преди да бъде построена Арената — магическа бариера, поддържана от огромни извити подпори — по-опасните бойни упражнения бяха провеждани в Купола. Използването на сградата за тази цел имаше много недостатъци. За разлика от Арената, зрителите не можеха да наблюдават уроците. Дебелите стени никога нямаше да издържат на една по-силна атака, затова учениците трябваше да се сдържат. Дарите, които отскачаха от стената, нагряваха камъка и вътре ставаше непоносимо горещо. Единственият начин да се вкара чист въздух беше като се отвори приличащата на запушалка врата.
Според старите архиви, които бе открил Акарин, запушалката изхвръквала по време на уроци много пъти, като веднъж дори убила един преминаващ прислужник. Сега на мястото ѝ я задържаше магия. Отваряха я два пъти дневно и сменяха застоялия въздух с нов. В същото време внасяха вода и храна, и изпразваха кофата, която служеше за тоалетна.
Сония не можеше да не си спомни за собствените си преживелици като заловен отстъпник. Ротан я бе държал в покоите си, като постепенно спечели доверието ѝ с добротата и търпението си, докато ѝ предаваше знанията си за Гилдията. Но Лорандра не беше невежа млада жена, която случайно е разкрила магическите си сили и представлява по-голяма опасност за себе си, отколкото за Гилдията. Тя владееше отлично силата си и заедно със сина си бе заговорничела срещу Гилдията.
«И въпреки това аз знам какво е да си заключен в Купола». Когато Висшите матове бяха открили, че Сония е овладяла черната магия, те я бяха затворили тук за една нощ а Акарин бяха отвели в Арената, докато се подготвят за процеса ѝ. Мястото бе тясно и потискащо. «А аз останах тук само за няколко часа. Не мога да си представя какво е да се стои тук месеци наред».
Сония си пое дълбоко дъх и устоя на порива да се обърне и да тръгне в друга посока. Тъй като изпитваше известно съчувствие към Лорандра, тя винаги неохотно я посещаваше. Майката на Скелин не обелваше нито дума и от нея се излъчваха омраза и страх. Омразата можеше да преглътне. Това бе безкомпромисната омраза на майката към онези, които искат да наранят сина ѝ. Самата Сония бе изпитвала подобни чувства и напълно я разбираше. Всъщност страхът я притесняваше. Тя бе свикнала хората да се страхуват малко от нея — заради онова, което бе извършила в младежките си години и заради черната магия — но страхът на Лорандра бе просто сляп ужас и нищо в живота на Сония не би могло да я убеди, че тя е почтена жена, която заслужава доверие.